Poslednata imperatrica

-      Ще бъда тук, ако ти потрябвам - каза той и отново се прицели. - Ще се грижа да запазим надмощие - доба­ви журналистът и се изкиска.

-      Посолствата могат и ще издържат до пристигането на помощта - повтори Уилсън. - Никога не губи вяра, каквото и да се случва.

-      А ти да внимаваш - каза Морисън, без да се откъс­ва от мерника. - Без повече геройства, нали? И когато помощта най-сетне пристигне, ще си позволим няколко заслужени питиета, ако е рекъл господ.

57.

Пекин, Китай

Татарският град

Британско посолство

18:04 ч. местно време

10 юли 1900 г.

Под проливния дъжд и сред ослепителния блясък на непрекъснатите светкавици Уилсън се покатери на се­верната стена на британското посолство. Хаотичните ветрове връхлитаха така жестоко дърветата, че клонът на един могъщ бор се отчупи и падна с трясък върху стената до него. Валеше толкова силно, че Уилсън едва виждаше на няколко стъпки пред себе си, докато мина по върха на деветметровага стена, прехвърли въжето от другата страна и се спусна в дълбоката до коляно кал.

Над него изтрещя гръмотевица и по гърба му пробя­гаха тръпки.

Той вдигна качулката на наметалото си и тръгна през лепкавото тресавище към барикадата на боксьо­рите, която оттук приличаше на сянка, издигаща се в далечината. На колана си беше затъкнал „Колт“ 38-и калибър, даден му от капитан Макала. На гърба си но­сеше китайски къс меч, който бе взел от колекцията официални подаръци на сър Клод. Около дръжката на меча беше омотано друго въже с кука. Уилсън мина по­край купчина трупове, търкалящи се в калта в средата на алеята; най-малко двайсет тела бяха натрупани едно върху друго и не можеше да се каже дали са на боксьо­ри, на християни или и на едните, и на другите. След това преодоля барикадата, направена от две преобър­нати каруци и шейсетина чувала с пръст, и продължи нататък.

Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън вървеше по пустите странични улици към стените на Имперския град. Там разви въжето и хвърли куката нагоре, докато дъждът шибаше лицето му. На седмия опит най-сетне успя да закачи куката и се покатери с лекота, след което се спусна от другата страна.

Вече се намираше една крачка по-близо до целта си.

Уилсън знаеше, че шансовете да се натъкне на патрул на боксьорите вече са намалели, но въпреки това върве­ше забързано и с наведена глава на север по алеите на разкошните китайски сгради. Небето бе почти съвсем черно и видимостта бе силно намаляла, а от грохота на бурята не се чуваше почти нищо.

Намираше се на около осемстотин метра от стени­те на Забранения град и докато приближаваше, Уилсън можеше да се закълне, че различава внушителните му постройки на блясъка на една светкавица, но в дейст­вителност очите го лъжеха. След кратко изгубване той най-сетне се озова на края на широкия петдесет метра ров, чиято вода бе кипнала от дъжда. Погледна часов­ника си - не разполагаше с много време. Зае позиция до пътя и изчака императорските каруци да се появят от дъжда на връщане от кланицата.

Небето бе толкова тъмно и дъждът валеше така сил­но, че Уилсън не чу първата каруца, докато тя почти не се изравни с него. Когато мина втората, той бързо из­пълзя от храстите и се хвана за долната ѝ страна, увис­нал между предната и задната ос на сантиметри от пътя. Ослепителна мълния освети всичко за момент и Уилсън се замоли никой да не го е видял.

Смес от вода и кръв от труповете на крави над него в каруцата с всяко движение се процеждаше през тесните цепнатини. На всеки няколко секунди гадната течност капеше върху лицето и дрехите на Уилсън.

Каруците с месо пресякоха моста над Имперския ров и влязоха направо през Източната порта на цветята, ог­ледално противоположна на онази, през която беше из­бягал Рандъл преди повече от четиресет години. Кару­царят извика някаква ругатня за лошото време на стра­жите и в отговор се чу кратък смях.

Отекна серия гръмотевици от всички страни, докато каруците минаваха през външните порти и навлизаха в Източния тунел на цветята. Уилсън видя краката на де­сетки евнуси и имперски войници, потърсили убежище от проливния дъжд. Не смееше дори да си поеме дъх, докато евнусите бършеха кървавата диря след каруците и парцалите им едва не закачаха тялото му.

Конете изминаха десетметровия тунел с равномерно чаткане на копита и накрая отново излязоха на пролив­ния дъжд. След няколко минути преминаха по малък из­вит мост и продължиха през друга порта към източната част на Забранения град.

Всичко вървеше точно по план.

Докато тичаше през двора под силния дъжд, Уилсън със задоволство забеляза, че внушителната порта с осем­десет и една златни вериги е отворена. Според бележките към мисията точно тази врата заяждаше при намокряне и затова евнусите я оставяха отворена при проливни дъждо­ве. Ако не го правеха, аленото дърво понякога се надуваше толкова, че цяла седмица портата оставаше затворена.

От другата страна на входа се намираше Дворът на върховната хармония, най-свещеното от всички церемо­ниални места в Забранения град.