Poslednata imperatrica

Уилсън подаде глава зад ъгъла и се озова срещу два­ма воини евнуси, които се криеха от лошото време под стряхата. Евнусите едва не тупнаха на земята от шок при вида на белия мъж, взиращ се в тях.

Мислите на Уилсън изведнъж се върнаха към седми­ците тренировки с Лъ Дан. Шаолинският майстор прие с лекота шантавата информация за мисия Ездра.

-      Знаех, че у теб има нещо, което ми е трудно да раз­чета - със спокойна усмивка рече той. - Не очаквах да си пътешественик във времето, но съм много доволен, че не губя ума си.

Уилсън тренираше по десет часа на ден и вечер се ле­куваше. Под вещите напътствия на Лъ Дан уменията му по бойни изкуства се подобриха драстично, но въпреки това не беше овладял до съвършенство всички 108 дви­жения от Залата на дървените хора. За това бяха нужни много години, дори с неговите изключителни способно­сти за бързо учене.

-      За да успее при каквото и да е предизвикателство - съветваше го Лъ Дан, - човек трябва да прави преценки. Онзи, който претърпява провал, е онзи, който не е взел предвид всичко. Пълната преценка води до победа. Не­пълната преценка означава поражение.

Уилсън изтегли меча си и се хвърли към двамата во­ини евнуси, преди да са успели да посегнат към оръ­жията си. Агресия внезапно го овладя и от устните му се изтръгна приглушен вик, докато мечът прерязваше гърлото на първия противник и се забиваше дълбоко в гърдите на втория. Когато извади острието от тялото, Уилсън трепереше от прилива на адреналин, а емоциите му бяха някак откъснати от него.

После затвори със скърцане гигантската врата, спусна тежкото метално резе и тръгна под дъжда през наводнения двор. Намираше се на най-свещеното място в цял Китай, в епицентъра на Забранения град, в самото сърце на китай­ската власт през последните близо петстотин години.

Отново проблесна мълния и Уилсън бе дарен с изу­мителната гледка на безброй потоци вода, спускащи се от трите церемониални платформи, наредени една до друга, бликащи от устите на стотиците мраморни дра- конови глави по парапетите. Той свали качулката на наметалото си и предпазливо пристъпи по мраморната рампа, а дъждът шибаше яростно челото и лицето му.

Пред него се появиха смътните очертания на най-важната сграда в цял Китай - Залата на върховната хармо­ния. Дори в мъглата остана изумен от мащабите, майстор­ското изпълнение и прелестта на имперската постройка. През високите прозорци навън се лееше изкуствена свет­лина и той инстинктивно усети, че Рандъл Чен е вътре.

Докато вървеше към централния вход, Уилсън при­бра меча в ножницата, извади пистолета от колана си и бутна с крак алената врата. Влезе от дъжда в относи­телната тишина на Залата на върховната хармония и се озова само на петнайсет метра от Рандъл Чен и на малко повече от императрица Цъ Си.

На лицето на Рандъл не се изписа изненада; всъщност това бе лицето на човек, който е очаквал появата му. За раз­лика от него императрицата беше шокирана от неканения гост и тялото ѝ трепна, докато отстъпваше крачка назад.

-      Пътят ми до теб бе пълен с гибелни опасности - каза Уилсън, насочил пистолета в гърдите на Рандъл. От лицето и дрехите му се стичаше вода.

-      Много време мина - отвърна Рандъл. Той внима­телно остави картата на голямата алена маса, нарочно бавно пъхна ръце в противоположните ръкави на златната си роба и ги отпусна на корема си.

-      Кой е този човек? - излая Цъ Си.

-      Негов приятел - отвърна Уилсън на мандарински и добави на английски: - Рандъл, ти промени бъдещето и създаде проблеми на двама ни.

-      Още изглеждаш все същият - меланхолично отбе­ляза Рандъл.

-      Както и самият ти - отвърна Уилсън.

-      Когато чух, че триста и петдесет войници са влезли в Пекин без съпротива, разбрах, че ти трябва да си причина­та. - Рандъл кимна. - И сега разбирам, че ти си в основата и на решителната защита на посолствата. Ще бъда честен... не е минал ден, през който да не мисля за теб. Когато някоя сянка се размърда в тъмното или някоя врата се затръшне от невидим вятър, често се питам дали ти не стоиш там.

-      Ти не успя да защитиш Дървото на живота - каза Уилсън. - И затова върху Китай и народа му се изсипаха безброй несгоди.

Физиономията на Рандъл се вкисна.

-      Аз съм спасител на Китай - отвърна най-сетне той.

Тропотът на дъжда беше толкова силен, че на Уилсън му бе трудно да го чува и затова бе принуден да пристъ­пи към него, като в същото време се оглеждаше, за да се увери, че освен тях тримата в залата няма никого.

В центъра на помещението се намираше искрящият Драконов трон върху седем алени стъпала, перфектно разположен между четири колони от масивно злато, из­дигащи се на осемнайсет метра височина. На горната платформа, пред проспект с изображения на дракони, се намираше самият стол на властта - златна, подобна на кутия платформа, инкрустирана с пурпур и покрита с удобна на вид пурпурна възглавница. От двете ѝ стра­ни имаше два грамадни пиедестала с бронзови слонове отгоре, върху чиито гърбове примигваха газени фенери.