Poslednata imperatrica

Уилсън влезе в асансьора, натисна копчето за дванай­сети етаж и зачака вратата да се затвори. Не погледна отражението си в огледалните стени, защото не искаше да вижда мрачната физиономия, която щеше да отвър­не на погледа му. От монтираните в тавана високогово­рители се лееха зловещите звуци на Петата симфония на Бетовен. Музиката само допълваше нервния страх, който изпитваше, докато кабината се носеше нагоре в разредения въздух към директорския етаж.

Джаспър бе извикал Уилсън да обсъдят Меркуриевия проект. Бъдещият председател и главен изпълнителен ди­ректор на „Енгърпрайз Корпорейшън“ открай време от­крито се бе обявявал против мисия Ездра. Сякаш търпе­нието и вкусът му към риска бяха напълно изчерпани след завършването на мисия Исая. Малко след завръщането на Уилсън от миналото детайлите от втората мисия излязо­ха наяве. Отначало това бе подложило на изпитание из­дръжливостта на всички; дори желанието на Уилсън да се включи в това беше доста ограничено. Психологическите белези от неговата мисия бяха по-тежки, отколкото физи­ческите наранявания, и дори на него му бе нужно време да се мотивира достатъчно, за да погледне втория проект.

Само по себе си това би трябвало да смекчи отноше­нието на Уилсън към Джаспър, но въпреки това раздраз­нението си оставаше. Джаспър беше от хората, които управляват, използвайки като мотиватор страха. Ако не получаваше исканото, той най-често започваше да за­плашва и разчиташе на изконното си право като бъдещ наследник на „Ентърпрайз Корпорейшън“, за да постиг­не целите си. Уилсън презираше подобна власт и смя­таше, че е длъжен да ѝ даде отпор, защото много други се страхуваха да го направят. И все пак желанието му да окаже честна съпротива се бе развило в открито от­вращение към бъдещия главен изпълнителен директор. Уилсън просто знаеше, че никак не харесва Джаспър - не беше длъжен да го харесва, не искаше да го харесва и смяташе, че не е нужно да го харесва. За него нямаше значение, че Джаспър е един от най-могъщите мъже на света. Ако питаха Уилсън, нямаше да има абсолютно нищо против Джаспър да го изхвърли от компанията.

Вратата на асансьора се отвори и както очакваше, ослепителна брюнетка го посрещна, за да го отведе в светая светих. В началото на двайсетте, тя беше мно­го висока, с широки рамене и загоряла кожа. Гъстата ѝ кафява коса беше късо подстригана, а скулите ѝ сякаш бяха изсечени от гранит. Уилсън и не очакваше друго - директорският етаж бе прочут като свърталище на най-красивите жени в Америка. Парите и властта привли­чаха прекрасните амазонки толкова сигурно, колкото разцъфнало цвете привлича пчелите.

-      Господин Даулинг, добре дошли отново на дирек­торския етаж - обяви красавицата. Аз съм Минерва Хатауей. - Беше изключително делова, никакви усмивки или предразполагащ език на тялото.

-      Фантастично е да дойда отново тук - безизразно отвърна Уилсън. Той огледа просторното мраморно фо­айе и огромния конусовиден стъклен таван. Слънчевата светлина изпълваше всичко и целият блясък отначало стряскаше.

-      Закъсняхте петнайсет минути - каза Минерва, обърна се и явно забързана, се понесе през великолеп­ното фоайе. Носеше плисирана карирана пола на сини квадрати и светлозелени ивици и семпла бяла риза с ка­рирани маншети.

-      Шарката на полата ви е каре Форбс - каза Уилсън, разпознавайки мотива от една книга, която беше чел на­времето. - Произлиза от Абърдийншър в североизточ­ната част на Шотландия.

Стъпките ѝ отекваха в празното пространство.

-      Това е много интересно, господин Даулинг, но за­късняваме с графика и трябва да ви заведа на срещата. Джаспър Тредуел не обича да го карат да чака.

-      Той очаква, че ще закъснея.

-      Той очаква от мен да ви заведа навреме - отвърна тя. - Джаспър беше отделил петнайсет минути за сре­щата с вас. Моля да отговаряте на въпросите му колкото се може по-конкретно. И ви моля да не стискате ръката му - той не приема този обичай.

-      Да, да - отвърна Уилсън. Всичко това му беше известно.

-      Моля, побързайте - добави тя.

Вместо това Уилсън забави още повече крачка.

-      Сигурна ли сте, че не искате да ви разкажа за шар­ката на полата ви?

-      Моля, ускорете крачка, господин Даулинг.

Докато се оглеждаше, вниманието на Уилсън се от­клони към безбройните жени, които работеха трескаво в офиса-всички млади и прекрасни. Някои неща никога не се променят, осъзна той. Огромните витрини със све­жи цветя все още си бяха тук, а стените бяха украсени с прочути картини и стенописи на Ван Гог и Реноар. Уил­сън дори спря да разгледа едно безценно произведение на изкуството, преди Минерва отново да го накара да се размърда. Той подуши въздуха и долови характерния аромат, който помнеше от преди - аромат на власт, сме­сен с едва доловим фин женски парфюм.

Явно раздразнена от липсата на заинтересуваност у Уилсън, Минерва забързано отвори тежката дъбова вра­та на заседателната зала и рязко посочи вътре.

-      Надявам се срещата да е продуктивна.