Poslednata tayna

ОТ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ СИКАРИУС НАБЛЮДАВАШЕ СГРАДИТЕ ОТДАЛЕЧ. Беше видял кортежа да минава през портала, който водеше до комплекса, но не се осмели да приближи. Ами ако някой от полицаите мотоциклетисти го бе забелязал по пътя от Йерусалим? Ако го видеше отново на това място, със сигурност щеше да си направи някои изводи. Затова беше много важно да се освободи от мотора.

Сикариус слезе от мотора и го остави край банкета на шосето под сянката на едно маслиново дръвче. Прибра каската в раницата и я скри в багажника над задната гума. След това се обърна и тръгна разсеяно покрай стената в посока на портала. Стигна до решетките на портата и надникна в двора на комплекса. Виждаха се трите полицейски мотоциклета и двете коли, паркирани до входа на сградата отсреща. Наблизо разговаряха няколко души, които натрапникът преброи. Трима униформени и трима цивилни.

- Учителят е брилянтен - прошепна Сикариус, без да крие усмивката си. - Истински гений.

Неговият ментор беше измислил начин да остави полицаите на входа на комплекса, реши той. Това беше изумително добър ход, тъй като щеше значително да улесни операцията.

- Имате ли нужда от нещо? - попита някой.

Сикариус погледна по посока на гласа и смаяно откри, че там стои един от охранителите на комплекса. Не беше го забелязал! Тъй като вниманието му беше насочено към полицаите, той беше пропуснал тази подробност. Как можеше да е толкова невнимателен?

- Аз съм християнски турист - оправда се той. - Тук ли е пещерата, в която архангел Гавраил съобщил на Дева Мария благата вест, че ще роди Исус?

Охранителят се разсмя.

- Пещерата „Благовещение“ се намира в базиликата - обясни той, като посочи към къщите на Назарет в далечината. - Трябва да отидете в Стария град.

Сикариус кимна за сбогом.

- О, благодаря ви! - нарисува кръст във въздуха. - Бог да ви благослови!

Отдалечи се спокойно, но с крайчеца на окото си наблюдаваше стената около обекта. Беше висока, но не много. Най-големият проблем беше усуканата бодлива тел над нея. Освен това трябваше, разбира се, да избере най-подходящото място, за да мине от другата страна. Най-добре да я обходи по целия периметър и да избере най-скритото място. Вече знаеше, че комплексът се пази от охранителна фирма, но това не беше кой знае какво. В крайна сметка нямаше да прониква в банка или в затвор със строг режим. Мерките за сигурност му се струваха просто малко по-засилени, отколкото в една нормална сграда. Нищо, което да не може да се преодолее. Все пак се е справял с къде по-лоши неща.

Отново хвърли поглед към стената. Какво да прави с бодливата тел? Нямаше да е приятно, но в багажника на мотора имаше клещи, които щяха да разрешат този проблем. Разполагаше и с необходимите въжета, за да се изкачи догоре. Естествено, в багажника се намираше и най-важният инструмент, който му беше нужен за мисията.

Свещеният кинжал.

LIV

ТАЗИ СГРАДА БЕШЕ НАЙ-ГОЛЯМАТА В КОМПЛЕКСА. Веднага след като групата излезе от Едем, както се наричаше оранжерията, Аркан и Хаманс поведоха гостите към гигантско съоръжение с извита форма, подобно на огромно корито. Гледано отдалеч сред дърветата, не изглеждаше толкова голямо. Но отблизо истинските размери на сградата се разкриваха в цялото си величие.

- Какво е това? - попита Арни Гросман, слисан от размерите на конструкцията. - Прилича на кораб.

- Наричаме го Ковчега.

- Като Ноевия ковчег?

- Точно така - потвърди президентът на фондацията. - Главната сграда на нашия изследователски център. Катедрала на науката, ако предпочитате.

Двамата домакини въведоха групата в Ковчега. Във въздуха се усещаше лека септична миризма на алкохол и формалин, която сякаш пропиваше всичко. Посетителите прекосиха фоайето и минаха по голям коридор със стъклени стени, зад които се намираха няколко лаборатории. Цял легион служители в бели престилки се трудеха над микроскопи, епруветки, пипети и различни материали, които изучаваха.

Стъклените стени продължаваха около стотина метра, след това бяха заменени от каменни зидове. Групата сви зад ъгъла и професор Хаманс отвори една врата, като покани посетителите да минат пред него.

Първа влезе Валентина, след нея Томаш и накрая Гросман. Тримата замръзнаха по местата си, когато видяха какво има зад вратата.

Това бе стая на ужасите.

Залата, в която ги въведоха, беше хранилище със стъклени съдове с всякакви размери, подредени в редици на рафтовете. Миризмата на алкохол и формалин тук беше по-силна; виждаше се съдържанието на стъклениците. Трупове. Стотици тела, затворени в стъкленици с течен разтвор. Имаше зайци, птици, плъхове, кучета, ярета и маймуни. Всички те плуваха в течността в стъклениците с празни очи и с крайници, разперени в странни пози, сякаш смъртта ги бе настигнала внезапно.

- Какъв ужас! - възкликна италианката. - Какво е това?

Арпад Аркан съзерцаваше рафтовете със стъклениците като артист, който се любува на творбите си.

- Нашите експерименти - каза той. - Не забравяйте, че се намираме в Център за авангардни молекулярни проучвания.