Poslednata tayna

- Cretino! Stupido! Stronzo!

- Вън! Вън оттук!

Двамата си крещяха обиди с пламнали от гняв лица. Томаш си даде сметка, че ситуацията заплашва да излезе от контрол, затова сграбчи инспекторката от Криминалната полиция и я извлече навън.

- Да си вървим - каза той спокойно. - Не си струва.

- Вън! - викаше Аркан. - Да ви няма! За кои се мислите? Идвате и ме обиждате в собствения ми дом! Махайте се!

- Imbecile! Scemo!

Вратата се затръшна и спокойствието в сградата на фондацията се завърна също тъй внезапно, както беше нарушено. Все още задъхан, Аркан разхлаби вратовръзката, разкопча най-горното копче на ризата си и отпусна яката си. След това се строполи на креслото и си пое дълбоко дъх, възвръщайки контрола над емоциите си.

Погледът му се спря върху телефона в единия край на бюрото. Поколеба се известно време, сякаш се бореше с импулса, който се опитваше да владее волята му. Той примирено въздъхна, прие неизбежното и най-сетне вдигна слушалката.

- Ало? Ти ли си?

XXXIII

- ДА, УЧИТЕЛЮ. АЗ СЪМ. КАКВО СТАВА?

Седнал върху останките от старата крепостната стена, с крака, провесени над бездната и останките от Двореца на цар Ирод, които представляваха три стъпала, вдълбани в стръмната северна страна на хълма, Сикариус съзерцаваше Юдейската пустиня, в която се врязваше синьото петно на Мъртво море, сякаш голямото солено езеро беше оазис. Усети как сухият, топъл вятър, който духаше от скалния масив, докосва лицето му и развява дрехата му.

- Днес съм малко изнервен - призна гласът от другата страна на линията. Пое дълбоко дъх. - Спомняш ли си последния ни разговор?

- Когато се молех на а-Котел а-Маарави?

- Да - потвърди Учителят. - Казах ти да бъдеш готов. - Замълча за миг. - Готов ли си?

- Винаги.

Нова пауза.

- Време е.

Вятърът внезапно донесе облак прах и Сикариус намести талита на главата си така, че да покрива по-добре очите му. Долината се разстилаше пред погледа му в нестройна симфония от цветове и тоналности до бреговете на Мъртво море; преливаше от землистокафяво до пясъчнозлатно, следваше солено-белият контур до опаловозеленото на водата, която веднага се обагряше в турскосиньо и по-нататък в дълбоко индиго, за да се разпростре на другия бряг, отвъд мъглата, между сиво-жълтите планини и падини на Йордания.

- Кой е мишената?

- Двама следователи, изпратени от италианската полиция. Вече са тук, в Йерусалим. Застанаха на пътя ни. Сега е моментът да действаш.

- Къде са отседнали?

- В „Америкън Колъни“.

- Хм... Хотелът на шпионите? Струва ми се подходящ.

- Много. Говорим за двама души.

- И за двамата ли да се погрижа?

- Остави жената. Тя е инспектор от италианската полиция. Не искаме да се забъркваме с тези хора. Човекът, за когото ще се погрижиш, е мъжът, който я придружава. Той е от тихите води.

- А те са най-опасни.

- Той е историк. Изглежда, е способен да разтълкува загадките, които оставихме. Казва се Томаш Нороня, португалец. Ще ти изпратя по електронната поща описание и снимката, която му направихме тази сутрин. Ще ти дам подробни инструкции как да действаш, включително и какво послание да оставиш.

- Този историк приоритетната ми цел ли е?

Гласът на Учителя стана дрезгав, както всеки път, когато даваше важни нареждания.

- Да.

Линията утихна, сякаш след тези думи нямаше какво друго да си кажат.

- Нещо друго?

- Това е всичко. Знаеш какво да правиш. - Учителят смени тона. В гласа му се долавяше любопитство. - Кога смяташ да действаш?

Тънките устни на Сикариус се извиха в нещо, което смътно напомняше усмивка.

- Днес.

Сикариус затвори и хвърли последен поглед надясно, към Юдейската пустиня и синкавото петно на Мъртво море, след това погледна наляво, където се простираха планинската верига, падините и скалите, които обгръщаха долината. Пламтящото в оранжево-лилави тонове слънце залязваше на хоризонта толкова ниско, че уголемяваше сенките, разкроени от останките на няколко римски военни укрепления, които някога са описвали хълма - виждаха се следи от някакви конструкции, следи от правоъгълни лабиринти. Гледката беше зашеметяваща: сцена на великолепна красота, доказателство, че Бог беше благословил тези сурови земи. Цареше тишина и спокойствие; усещаше се само полъхът на северния вятър и меланхоличните трели на скорците, които пърхаха над руините от древното укрепление.

С неочаквана пъргавина Сикариус скочи на крака и обърна гръб на величествената панорама. Тръгна пеш към портата на Пътя на змията. Залязващото слънце все още пламтеше. Бризът целуваше лицето му, развяваше косите и охлаждаше кожата му, но скоро полъхът замря и въздухът стана жежък.