Poslednata tayna

Сикариус знаеше, че вятърът духа само на северния склон; в останалата част от хълма нищо не помръдваше. По лицето му започнаха да се стичат капчици пот и влажни петна избиха по дрехата под мишниците му; кожата му сякаш пареше и земята под краката му блестеше, едва виждаше къде стъпва. Мина покрай руините от жилищата на зилотите и хвърли изпълнен с гордост поглед към запазените останки от синагогата; точно това беше мястото, на което Елиезер бен Яир беше събрал сикариите за последното действие на трагедията, разиграла се преди две хиляди години. Руините на върха на скалния масив бяха най-голямото наследство, което неговите предци бяха оставили. Сега беше негов ред да се покаже достоен за тях.

При Масада сикариите извършили най-героичния си подвиг в борбата срещу римските нашественици. Когато воините от Десети легион най-сетне успели да направят пробив в допълнителната защитна стена, бранителите, около две хиляди души сикарии, предпочели да умрат пред унижението да се предадат на врага. Те запалили Масада и избрали десет мъже, които да убият всички оцелели воини, след което пристъпили към масово самоубийство. Само две жени успели да избягат, за да разкажат историята.

Докато вървеше сред руините, Сикариус сякаш пътуваше във времето. Чуваше екота на споровете сред камъните, гласа на Елиезер, който оповестява: „Избираме смъртта пред робството!“, стенанията, издаващи болката от решението, примирените гласове на сикариите, които приемат фаталния избор на водача си, а след това виковете по време на клането - мъже, убиващи децата си, сетне жените си и едни други, докато накрая тишината обгръща хълма и се чуват само тъжните звуци на скорците, кръжащи над падналата крепост, неми свидетели на драмата, която заварили смаяните римляни, когато на следващата сутрин преминали стената, прескачайки труповете, плувнали в кръв.

Сикариус сложи ръка на свещения кинжал, който висеше на колана му, и усети полираната повърхност. Сиката, открита при разкопки на Масада, беше участвала в това последно мащабно масово клане. Всичко това се бе случило преди две хиляди години, когато езичниците разрушили Храма и прогонили народа от Обетованата земя. Две хиляди години.

Беше дошъл часът за разплата.

XXXIV

СМЕХЪТ, КОЙТО СЕ РАЗНЕСЕ ИЗ ФОАЙЕТО НА „АМЕРИКЪН КОЛЪНИ“, бе толкова силен, че привлече вниманието на рецепционистите и на гостите, които се мотаеха наоколо.

- Смешно ли ви е? - попита Валентина с нотка на възмущение. - Е, на мен въобще не ми е забавно!

Генералният инспектор на израелската полиция изглеждаше в добро настроение. Гросман вдигна огромните си ръце, сякаш се протягаше, и прокара пръсти през прошарената си коса.

- Това ми хареса!

- Не ми беше весело - настоя италианката, на която не ѝ беше до смях. - Беше много неприятно.

- Извинете, но за да изхвърлиш полицаи на улицата, се иска хуцпа!⁸⁰ - отбеляза Гросман с все още развеселено изражение. - Нашият Арпад Аркан може и да не си мръдва пръста, но няма съмнение, че е важна клечка. Заболява ме стомахът само като си представя сцената!

Израелският полицай продължаваше да се залива от смях въпреки очевидното раздразнение на Валентина. Италианката вече кипеше от ярост, но Томаш, който току-що се беше настанил на канапето до тях, след като беше поискал от рецепцията ключа за стаята си, изглеждаше равнодушен и дори разбираше реакцията на Гросман. Обективно погледнато, случката им през този следобед все пак беше забавна. Може би с времето красивата инспекторка също щеше да го разбере.

- Това няма значение - смени темата Валентина, която нямаше търпение да насочи разговора към други въпроси, които считаше за много по-важни. - Нашето разследване ни отведе до границата, отвъд която нямам правомощия да продължа. Бих искала да знам какво може да стори израелската полиция.

Видимо поуспокоен, Арни Гросман разтвори пръстите на ръцете си, сякаш искаше да я възпре.

- Е, успокойте се - каза той. - Да караме по-полека. - Наведе се напред и престана да се усмихва, сякаш най-сетне беше решил да приеме нещата сериозно. - Едно по едно. Какви изводи си направихте от разговора във фондацията?

- Всичко това е много подозрително - отговори тя. - Човекът очевидно крие нещо.

- Защо го казвате?