Последният жив

— Боби Лий е доста едър за годиначе, а не е желателно да правим фургона по-висок.

— Защо?

— Дай на един кон свободно пространство, и той веднага ще се възползва. Ако щеш, вярвай, веднъж един кон, който не искаше да се вози във фургона, направи салтомортале в движение, честна дума! Просто се преметна като цирков пудел във въздуха, падна на шосето и един камион го прегази. Гледката хич не беше приятна, а освен това за малко да ме уволнят заради него. Затова конете се превозват с главата напред, за да не скачат в движение през вратите на фургона. А отпред има авариен изход, за да ги извеждаме в случай на нужда. Ако се опитваш да изкараш изплашен кон на заден ход, може да ти отнесе главата с някой ритник.

— Ясно.

— Конете не са проста работа. Капризни животни са. Напомнят ми на мойта бивша. — Стрейт отново се засмя.

Уеб размаха ръка пред носа си.

— Добре понамирисва в тия фургони.

— Аха — каза Стрейт и потупа Боби Лий по шията. — Ти чакай да видиш след няколко часа на какво му се вика миризма. Кучетата си умират за миризмата на конска тор, но ние, хората, не я обичаме много. Сигурно защото сме цивилизовани.

Затова сменихме алуминиевите врати на фургоните с дървени, за да се проветрява по-добре. Освен това подът е посипан със стърготини вместо със слама. Премиташ го заедно с фъшкиите, и готово.

Те оставиха Боби Лий и се върнаха при Били.

— Имаш ли всички документи за проверка? — попита Били.

— Да, сър. — Стрейт се обърна към Уеб. — Когато пресичаш щатската граница с товар животни, полицията може да те спре и да ти поиска разрешителни за продажба, ветеринарни удостоверения, какво ли не. Боят се да не би животните да пренасят конски болести.

— И са си прави — подметна Гуен, която се приближи към тях.

— Така е, мисис Канфилд — каза Стрейт. Той повдигна шапката си. — Е, хайде, на добър час. Да спечелим за „Източен вятър“ чували с долари.

Стрейт се качи в един от камионите, а Уеб и двамата съпрузи изпратиха с поглед конвоя от фургони, докато се точеше по шосето към границата на имението. Уеб се обърна към Гуен, която изглеждаше твърде разстроена. В това време Били вече крачеше към къщата.

— Добре ли си? — попита я той.

— По-добре не бих могла да бъда, Уеб — отвърна тя, скръстила ръце на гърдите си. После се извърна и тръгна в обратната посока.

Уеб остана на място, загледан в двамата съпрузи, тръгнали всеки по своя път.

38

Романо взе Клеър от кабинета й и подкара обратно към „Източен вятър“, като през цялото време се оглеждаше да не би някой да ги следи. Тя го попита:

— Кога си завършил Колумбийския университет?

Той проследи погледа й и видя, че е забелязала пръстена на ръката му.

— Имаш набито око. Преди доста повече години, отколкото ми се иска да призная.

— Аз също учих в Колумбийския. Извадих късмет, прекарах студентските си години в Ню Йорк.

— Най-страхотното място на света! — съгласи се Романо.

— Каква специалност беше?

— Кой ти помни? Със зор ме приеха и със зор завърших.

— Всъщност, Пол Амадео Романо младши, истината е, че си постъпил в Колумбийския университет едва седемнайсетгодишен и за три години си завършил политология с пълно отличие. Защитил си дисертация на тема „Сходното във философските теории на Платон, Хобс, Джон Стюарт Мил и Франсис Бейкън“. След което си бил приет във Факултета по държавно управление „Кенеди“ на Харвардския университет, но не си се явил да следваш.

Романо й хвърли смразяваш поглед.

— Не ми е никак приятно, когато се ровят в живота ми.

— В задълженията на всеки психотерапевт влиза не само да разбере пациента си, но да опознае всички по-важни личности в неговия живот. Уеб сигурно те уважава и ти има безкрайно доверие, за да те изпрати да ме заведеш при него. Тъй че аз включих компютъра и направих някои справки. Нищо секретно, разбира се.

Романо продължаваше да я гледа с подозрение. Тя продължи:

— Повечето хора за нищо на света не биха пропуснали шанса да следват в Харвард.

— Никой досега не ми е казал, че съм като повечето хора.

— Ти дори си получил стипендия, тъй че причината не е била в парите.

— Не се записах да следвам, защото ми беше писнало да ходя на училище.

— И тогава си постъпил в армията.

— Като много други хора.

— Като много други хора с гимназиално образование, но ти си имал вече диплом от Колумбийския университет и стипендия за Харвард!

— Виж какво, аз съм израсъл в голямо италианско семейство. Ние си имаме свои разбирания и приоритети. — Той добави с по-тих глас: — Жалко, че понякога твърде късно се сещаме за това.

— И така, ти си първороден син?

Той я погледна подозрително.

— И това ли го извади от компютъра? Затова толкова ги мразя тия проклети машини.

— Не, но родителите са те нарекли „младши“, а това прозвище се запазва за първородния син. Освен това баща ти е починал и никога не е учил в колеж.

Романо за малко не удари спирачките.

— Плашиш ме. По-добре да престанем с тия неща.