Последният жив

— Аз не съм някаква магьосница, мистър Романо, аз съм един скромен психиатър. Ти спомена голямото си италианско семейство със своите традиции и приоритети. Но не каза нищо за очакванията. Първородният син в едно такова семейство трябва да отговори на определени очаквания. Току-що каза, че понякога хората твърде късно се сещат за тях. Това ме кара да мисля, че си отишъл да следваш против волята на баща си, после той е умрял, а ти си напуснал академичния живот, за да се отдадеш на кариерата, която той приживе е избрал за теб. И въпреки това продължаваш да носиш колежанския си пръстен. По този начин вероятно искаш да покажеш, че не си капитулирал изцяло пред волята на баща си. Това са просто наблюдения и умозаключения, мистър Романо. Инструменти на научното изследване, каквито вие, хората на закона, използвате ежедневно.

— Хич не ми дреме какви са ти инструментите.

Тя го огледа внимателно.

— Даваш ли си сметка, Романо, че понякога говориш като необразован човек?

— Ти направо ме ошашави, жено!

— Съжалявам. Но ти си извънредно интересна личност. И двамата с Уеб сте твърде интересни. Предполагам, че то си върви с професията. Само много специални хора могат да се занимават с това, което вършите вие.

— Не се опитвай да ми се умилкваш, докторе!

— Моята професия пък изисква вродена любознателност към ближния. Само да не ми се обидиш.

Известно време двамата пътуваха мълчаливо.

— Моят старец — обади се Романо — имаше една-едничка цел в живота. Да бъде най-добрият в цял Ню Йорк.

— Искаш да кажеш, най-добрият служител на Нюйоркската полиция.

Романо кимна.

— Само дето така и не успя да завърши гимназия и да получи нормален старт в живота. Прекарваше времето си по пристанищата в пренасяне на каси с риба и си намрази дните. Тази униформа си остана несбъднатата му мечта. Към нищо друго не се бе стремил толкова.

— И понеже не можа да я облече, искаше ти да я носиш вместо него?

Романо погледна към нея и кимна.

— Само дето майка ми не беше на същото мнение. Тя не искаше нито да стана докер като него, нито пък да препаша пищов, за да си изкарвам хляба. Учех се добре, избираха ме по разни ученически комитети, после ме приеха в Колумбийския, там изкарах с отличие и си казах, че може да стана университетски преподавател.

— И тогава баща ти почина?

— Сърцето му изневери. Пристигнах в болницата малко преди да издъхне. — Романо млъкна и се загледа навън през прозореца на колата. — Той ми каза, че съм го опозорил, и с тези думи умря.

— И с него умря мечтата ти за преподавателска кариера?

— Така и не се кандидатирах за Нюйоркската полиция. Ако го бях направил, щяха да ме приемат като нищо. Вместо това постъпих в армията, взеха ме в „Делта“, оттам се прехвърлих във ФБР и станах член на Отряда за борба с тероризма. И никъде не ми се стори кой знае колко трудно. Колкото повече ме тормозеха, толкова повече заяквах.

— В края на краищата пак стана полицай, макар и по-особен.

— Да, но по моя си начин. — Той помълча и после продължи: — Не ме разбирай криво, аз обичах моя старец. Само че никога не съм направил нищо, за да го опозоря. А оттогава всеки ден си мисля, че той умря с тази мисъл. И ми идва да почна да вия или да убивам.

— Разбирам те.

— Сериозно? Щото аз самият не се разбирам.

— Ти не си ми пациент, разбира се, но си позволявам да ти дам един приятелски съвет. След даден момент трябва да живееш така, както искаш. Иначе у теб се натрупват разочарование и злоба, които могат да причинят сериозни психически увреждания. Така причиняваш болка не само на себе си, но и на любимите си хора.

В погледа му тя прочете тъга, която дълбоко я разстрои.

— Струва ми се, че е твърде късно — отвърна той. После добави: — Във всеки случай си права за пръстена.

— Е, да поговорим за тая хипноза — каза Уеб.

Романо бе довел Клеър и бе отишъл да охранява семейството. Клеър и Уеб седяха в малката дневна и се гледаха в упор.

— Знам, че не си приел, но все пак О’Банън не ти ли обясни за какво става дума, когато ти предложи да те хипнотизира?

— Предполагам, че съм забравил.

— Просто се отпускаш и правиш каквото ти кажа, Уеб. Следвай интуицията си. Ти си интуитивен тип.

— Така ли мислиш?

Тя му се усмихна над ръба на чашата чай, която Уеб й бе предложил.

— Не е нужно да съм психиатър, за да забележа. — Тя погледна през прозореца. — Страхотно местенце!

— Да, не е лошо.

— Предполагам, че мога да те попитам какво правиш тук?

— Вече наруших всички правила, като изобщо те поканих, но се надявам, че ако някой ви е следил, Романо го е забелязал. — Не че онези, които стоят зад всички убийства, не знаят къде живее семейство Канфилд, добави наум той. Нали им бяха подхвърлили телефона с бомбата в собствения им дом!

— Романо е доста интересен случай от професионална гледна точка. Само докато пътувахме насам с колата, аз вече му открих пет основни типа психоза, класическо пасивно-агресивно поведение и нездрав апетит към болка и насилие.

— Само това? Аз пък си мислех, че има много повече дефекти.