Последният жив

— Така постъпват всички, които замислят нещо голямо. Наемат кола, после уведомяват агенцията, че е открадната. А в това време са я скрили някъде и я тъпчат с експлозив, за да я гръмнат. Или в нашия случай с картечници.

— Наетият камион е сигурно доказателство, че „Свободните“ имат пръст в случилото се с „Чарли“ — каза Уеб.

— А след снощи такова доказателство ще ни бъде нужно — заяви многозначително Бейтс.

Уеб обърна на следващата страница и устата му пресъхна. Той вдигна папката и я показа на Бейтс:

— Какво е това?

— А, това тук е голям майтап. „Свободните“ издавали вестник, моля ти се. Предполагам, че за да пропагандират убийствата и гадориите си. Тоя вестник е сравнително отскоро, поне преди не го бях чувал. Вече са го качили и в интернет, можеш ли да си представиш?

Уеб не чу последната му забележка. Той седеше неподвижен, вторачил поглед в заглавието на вестника, изписано с големи букви по цялата ширина на страницата.

„Проклятие и триста дяволи“. Така се казваше вестникът на „Свободното общество“. Същите думи, които Кевин Уестбрук бе изрекъл онази нощ в тъмната уличка.

Докато крачеше с Романо към корвета, Уеб разсъждаваше върху онова, което току-що бе научил. Мислите му бяха мъчителни и объркани като смътните очертания на кошмарен сън. Той съзнаваше, че всеки момент ще се случи нещо ужасно, но не знаеше какво, за да се подготви за него.

Той наблъска нещата си в багажника и отвори вратата, за да се качи. Романо го гледаше с изражение на лицето, което би могло да мине за съчувствено.

— Знаеш ли какво, Уеб — подхвърли той. — От толкова години сме колеги, а нито веднъж не съм ти давал да покараш тая пущина.

Уеб го погледна объркано.

— Какво?

— Защо не караш ти на връщане до фермата? Когато ти е криво и гадно, няма по-добро лекарство от шофирането на една такава машина.

— Благодаря ти, Поли, но не искам.

Вместо отговор Романо му хвърли ключовете и Уеб ги улови във въздуха.

— Това е като бутилка отлежало вино, Уеб. Просто се отпусни назад и се остави да те носи. — Той се качи откъм страната на пътника и погледна колегата си. — Или като хубава жена, която не бива да караш да те чака.

— Само не ми казвай, че си измислил име и на колата си както на пистолетите.

— Млъквай и се качвай — каза Романо и му намигна, — ако се мислиш за мъж.

Те се качиха и потеглиха. Преди да излязат на магистралата, Романо каза:

— Първо правило: една драскотина, и ти пръсвам задника.

— Аз пък си виках, че след осем години скачане от хеликоптери посред нощ с бомби, вързани на кръста, ще ми имаш доверие да опазя тъпата ти кола.

— Второ правило: още веднъж ако я наречеш „тъпата ми кола“, ще ти извия врата. Тя си има име. Казва се Дестини, Съдба.

— Дестини?

— Дестини.

Когато излязоха на магистралата, Уеб зави на юг; в страничното платно полицай от щатската транспортна полиция пишеше глоба на нарушител. В този ранен час движението беше главно в обратната посока, така че бяха почти сами.

— Настъпи я сега! — извика Романо — Само си пази бъбреците!

Уеб извърна глава и го погледна, след което натисна газта. Двигателят изрева и облегалката го удари в гърба; преди да успее да мигне, стрелката на спидометъра подскочи нагоре и се закова на 160. Единствената друга кола на пътя профуча покрай прозореца с такава скорост, сякаш се движеше заднишком.

— Не е зле, Поли. А педалът е едва до средата. Я сега да видим, колко още може…

Уеб даде пълна газ и колата ускори като излитащ самолет. Наближаваха завой. С крайчеца на окото си Уеб стрелна Романо, който гледаше невъзмутимо пред себе си, сякаш всеки ден все така си караше. Кой знае, може пък наистина да го правеше? Уеб вдигна двеста и десет, после двеста и трийсет. Дърветата от двете страни на шосето се сляха в зеленикава мъгла. Завоят беше непосредствено пред тях. Уеб в никакъв случай не можеше да го вземе с такава скорост. Той отново погледна Романо; на челото на колегата му се бе образувала малка капка пот. Това само по себе си струваше десет милиона долара.

Стената от борове насреща им се приближаваше с шеметна скорост.

— Хайде, стига! — извика Романо. — Забави малко.

— Да забавя Съдбата?

— Прави каквото ти казвам!

Уеб натисна спирачката и те профучаха през завоя едва със сто и трийсет.

— Намали още. Наскоро сменях маслото.

— Обзалагам се, че на Дестини й беше приятно да те усети в себе си. А на теб? — Уеб намали на сто и сви в първата отбивка. Те спряха пред някаква крайпътна закусвалня и си поръчаха кафе.

Когато келнерката се отдалечи от масата им, Уеб се наведе напред.

— Надявам се, че си подготвен за всички неприятности, които ще си навлечем заради „Свободните“. — Романо вдигна рамене и не отговори. — Няма да ни се размине, нали разбираш?

— Нека. Тия лайнари очистиха „Чарли“. Пада им се.

— Съдът още не ги е признал за виновни, Поли.

— Шефовете нямаше да одобрят удара, ако не бяха стопроцентово сигурни, че са те, Уеб. — С недотам уверен тон той добави: — Поне така ми се ще да мисля.

Уеб се облегна назад.