Последният жив

След малко я положиха да легне и се чу захлопване на метален капак. Отново се намираше в багажник на кола. Докато я разнасяха с вързани очи, Клеър бе започнала да губи чувството си на равновесие и усещаше, че й се гади. Колата потегли. Докато пътуваха, тя се опитваше да познае по шумовете накъде я карат, но скоро се отказа. След около час по люлеенето на колата определи, че са излезли от главното шосе и се движат по неравен път с много завои, изкачвания и спускания. Може би отиваха към някакво усамотено място, заобиколено от гъсти гори, където щяха да я убият и да я оставят на мравките, враните и горските животни. По време на работата си с ФБР тя бе виждала труп на изнасилена и убита жена, престоял две седмици в гората. От нея не бе останало почти нищо освен оглозгани кости. Тогава Клеър за малко не бе повърнала. Дали и нея нямаше да я открият в подобно състояние?

Колата забави ход, зави рязко и продължи да намалява скоростта, докато накрая заподскача по някакъв изровен земен път. Клеър се блъскаше насам-натам в багажника и на два пъти си удари главата, втория път толкова силно, че й потекоха сълзи. После колата спря, двигателят угасна и вратите се разтвориха и захлопнаха. Тялото й се стегна. Тя чу приближаващи се стъпки. Чувството на безпомощност и отчаяние я връхлетя с пълна сила. Какво ли изпитва човек, когато умира? Дали ще усети божа, ако я застрелят с куршум в главата? Уеб бе раняван на два пъти и знаеше какво е да усещаш, че умираш. Той все пак бе оживял, защото имаше силна воля за живот. Уеб Лондон бе живял много по-тежко от нея. Е, тя се опитваше да помага на другите, но като изключим развода й, който бе минал без усложнения, самата Клеър не бе имала никакви сериозни проблеми в досегашния си живот. За пръв път тя се запита какво освен престижните й дипломи и гръмки научни степени й дава право да се набърква в проблемите на хората? Уеб бе преживял толкова много, колкото тя не можеше дори да си представи.

Когато чу багажника да се отваря, Клеър си пое дъх. Чифт яки ръце я сграбчиха и вдигнаха във въздуха. Не беше О’Банън. Клеър знаеше, че той не разполага с такава физическа сила. Наоколо се чуваха звуци на горски животни; сигурно скоро щяха да се скупчат на пир около трупа й. Отначало тя се опитваше да сдържа сълзите си, но после се отказа и ги остави да си текат. Тия хора едва ли щяха да се трогнат.

Тя усети, че мъжът под нея крачи по неравна земя, препъва се, но веднага се изправя и продължава. После стъпките му станаха по-равномерни, сякаш ходеше по асфалт, плочник или нещо такова; изведнъж Клеър чу да се отключва врата. Това донякъде я изненада, защото тя предполагаше, че са насред гората. Може би беше някаква горска хижа, но не — чуваше се шум на машини и плискане на вода. Дали не бяха близо до някой ручей или рекичка? Малък язовир, помпена станция, нещо подобно? Мъжът, който я носеше, се заизкачва или може би заслиза по някакви стълби; с обърканото си чувство за равновесие тя бе загубила и усещането си за посока. Клеър се уплаши, че всеки миг може да повърне, а от притискането на корема й в коравото рамо на мъжа не й ставаше по-леко. Освен това във въздуха се носеше остра миризма на химикали, която не можеше да разпознае — толкова бяха притъпени сетивата й. За миг тя си каза, че ако повърне върху похитителя си, това ще бъде нейното малко отмъщение, но пък може да ускори смъртта й.

Отвори се още някаква врата и те преминаха в следващото помещение. Мъжът приклекна и я положи върху нещо меко, вероятно легло. Докато я бе носил на рамо, полата й се бе вдигнала нагоре, но ръцете на Клеър бяха вързани и нямаше как да се прикрие. Тя усети неговата ръка върху бедрото си и си каза, че той ей сега ще смъкне бикините й и ще я изнасили, но той просто хвана полата й за подгъва и я дръпна надолу.

След това мъжът вдигна ръцете й нагоре и тя чу щракване, което я накара да мисли, че той е закопчал ръцете й с белезници за нещо — може би за рамката на леглото или за халка, зазидана в стената. Щом мъжът се отдръпна, тя се опита да раздвижи ръцете си, но не успя да ги помръдне. За каквото й да беше прикована, нямаше лесно да избяга.

— По-късно ще получиш вода и храна. Засега се опитай да се отпуснеш и си почини — каза мъжът. Гласът му й беше непознат. Той не се засмя на абсурдността на предложението си, но в тона му се долавяше злорадство.

После вратата се затвори и тя отново остана сама. Или така си мислеше, докато не усети някакво раздвижване до себе си.

— Добре ли сте, госпожо? — запита Кевин Уестбрук.

47

Уеб започваше да се безпокои. Клеър от доста време не му се бе обаждала; когато той й позвъни в хотела, никой не отговори. В клиниката не я бяха виждали, нямаше записани пациенти, понеже днес беше почивният й ден. Може пък да е излязла да се поразходи, помисли си той. Но и така да беше, защо не отговаряше на мобилния телефон? Професионалните инстинкти на Уеб му подсказваха, че нещо не е наред.