Повярвай ми

Скачам на крака и започвам развълнувано да стискам ръката ѝ. Докато измъква ръката си и отблъсква благодарностите ми с крайчето на цигарата си, Марси случайно поглежда надолу. Нещо сред бъркотията върху бюрото приковава погледа ѝ.

Тя се пресяга, прочита го отново, вдига поглед към мен и…

МАРСИ

Какво ще кажеш да работиш за бракоразводна кантора, Клер?

АЗ

Като секретарка?

МАРСИ

Не точно… Виж, ще бъда честна. Работата не е върхът.

Но имат нужда точно от човек като теб и са готови да плащат добре. Много добре. Без да членуваш в профсъюза. И в брой.

3

Докато лимузината със съпругата на Рик потегля, аз се обръщам и тръгвам в обратната посока. Улиците са покрити с ледена киша, а нямам палто. Снегът се промъква през върха на дясната ми обувка.

Таймс Скуеър пращи от електричество и цветове. Един-единствен мим, въстанал срещу студа, забавлява хората, чакащи на опашка за билети. На билбордовете проблясват кратки откъси от рецензии: ПЛЕНЯВАЩ, ГЕНИАЛЕН, ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН. Подминавам една улична табела с надпис СТРАНА НА ТЕАТЪРА.

Страната на театъра… Ако хората можеха да избират страната си, това щеше да е моята.

После завивам от Бродуей по една почти неосветена уличка към изкривен олющен надпис, който гласи „Театър Компас“. Хората — предимно студенти на среща, които се възползват от останалите непродадени билети на половин цена — влизат във фоайето. Аз продължавам още няколко метра и се промъквам през вратата към сцената.

Асистентите на режисьора и сценичните работници се суетят наоколо, понесли реквизит и папки. Намирам гримьорната. Разделена е със сценичен параван, за да се получат две импровизирани съблекални — момичетата от едната страна, момчетата от другата. В първата Джес се гримира пред едно огледало, което дели с още три момичета, всяко от които се опитва да направи същото.

— Хей — казвам ведро аз.

— Здрасти, Клер. — Погледът ѝ се стрелва към мен и после обратно към започнатото. — Как мина?

Изваждам плика от Хенри.

— Мина с четиристотин долара. Вече ти дължа само още триста.

Бащата на Джес, който е супербогат, ѝ е купил апартамент в Манхатън. Би трябвало да ѝ плащам наем всеки месец, но понякога не успявам да го направя навреме.

— Страхотно — казва разсеяно тя. — Всъщност дай ми ги по-късно, става ли? После ще излизаме и просто ще ги изгубя.

Явно изглеждам обнадеждена от чутото, защото тя добавя:

— Защо не гледаш представлението и не дойдеш с нас след това? Ще ми кажеш дали съм нацелила женствената тревожност, за която настоява Джак.

— Разбира се, защо не? — казвам небрежно.

Дори компанията на актьори в някакъв бар е по-добре от нищо.

— Три минути! — извиква един асистент, като потупва с ръка по паравана.

— Пожелай ми късмет — казва Джес, като изпъва роклята си, докато се изправя, без да откъсва поглед от огледалото. — Да ги сразя и разни такива.

— Късмет. Не че имаш нужда. И в горската сцена не бързай. Каквото и да ти разправя онзи задръстен режисьор.

След секунди гримьорната опустява. Аз отивам отстрани зад кулисите. Когато прожекторите угасват, се промъквам по-напред и надниквам към публиката през един процеп в декора, вдишвам мощния пристрастяващ аромат на театъра: прясно боядисания декор, старата прашна сцена, проядения от молци плат и харизмата. Онзи велик момент, в който тъмнината на сцената поглъща всичко, целия шум и глъчка на ежедневието.

За миг всички оставаме застинали в очакване. Сетне прожекторите на сцената грейват с ярка светлина и аз правя крачка назад. Във въздуха започва да се сипе сняг, искрящ и мек — изкуствен сняг, но въпреки това публиката ахва.

Великата идея на режисьора е, че действието в тази постановка на „Сън в лятна нощ“ се разиграва през зимата. Евтин трик, беше първата ми мисъл, когато Джес ми разказа — но сега, докато гледам как плътните снежинки се носят във въздуха и посипват сякаш с пайети главите на актьорите, докато те шумно пристъпват по сцената, виждам, че в един-единствен образ режисьорът е успял да улови цялата магична и приказна същина на пиесата.

ТЕЗЕЙ

Красива Хиполита, наближава

със бързи крачки брачният ни час…4

Внезапно ме пронизва усещане за копнеж. Това е забранената земя — мечтата, от която липсата на зелена карта и английските ми проблеми ме прокудиха. Изпитвам почти физически глад, неутолима жажда, която кара стомаха ми да се свива и стяга гърлото ми в хватката си. Очите ми парят от сълзи.

Но дори когато сцената започва плавно да се полюшва в стъкления капан на сълзите, аз се улавям да мисля: Следващия път, когато трябва да почувстваш нещо по време на час, използвай това. Това е вълшебно.

4