Повярвай ми

Преди, докато бил полицай, Хенри работел под прикритие и адреналинът от онези дни очевидно му липсва. По време на дългите часове, които прекарваме в лимузини и хотелски лобита в очакване нашите заподозрени да се появят, той убива времето, като ми разказва истории за минали случаи.

— Трябва да умееш да разпознаваш сивото. Престъпниците интуитивно усещат, когато изпитваш към тях презрение или страх. Затова трябва да убедиш себе си в онова, в което вярват те. И точно това е опасната част. Не оръжията или побоищата. Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги.

Казвам му, че без да знае, е класически актьор по метода на Станиславски. В замяна му разказвам истории от актьорския живот. Като онази от най-първия час, когато Пол ни накара да изиграем една сцена по Ибсен. Стори ми се, че колегите ми се справят доста добре. Тогава Пол ни накара да изиграем същото, докато се опитваме да балансираме дръжки на метли в ръцете си. От напрежението да вършим две неща едновременно всички до един се провалихме.

— Онова, което направихте първия път, не беше актьорска игра — каза ни Пол. — Беше преструвка. Имитирахте онова, което сте виждали да правят други актьори, но не го приемахте като истина. Затова не успяхте да го направите, когато ви се наложи да насочите съзнателната си мисъл към нещо друго. Днес ще ви кажа едно-единствено нещо, но това е най-важното, което някога ще ви кажа: Не мислете. Актьорското майсторство не е в това да се преструваш или да имитираш. Майсторството се крие в това да бъдеш.

Хенри смяташе, че всичко това са пълни глупости. Но аз лично бях виждала как болни от грип актьори кихат и подсмърчат в гримьорната, а щом стъпят на сцената, мигновено им минава. Бях виждала как срамежливи интроверти се превръщат в крале и кралици, как грозните стават красиви, а красивите — отблъскващи. Нещо се случва — нещо, което никой не може да обясни. Само за няколко мига се превръщаш в някой друг.

И това е най-хубавото чувство на света.

Тази сутрин Манхатън прилича на снимачна площадка на филм. От решетките на каналите се вдига пара, която е разтопила дупки в снега и мързеливо се кълби на слънцето. Предишната вечер остави немалка пробойна в плика на Хенри, но въпреки това по пътя спирам в една закусвалня и купувам варени гевречета за себе си и за Джес. Когато излизам, виждам няколко хлапета, които играят отвън, като се замерват със снежни топки, при което грабвам една шепа сняг и се присъединявам към тях. Не мога да се отърся от мислите си: „Еха. Ето ме тук, в Ню Йорк, в самия Ню Йорк, участвам в сцена, която изглежда точно като излязла от някой филм, и на всичко отгоре уча в едно от най-добрите училища по актьорско майсторство в света. Явно сценарият все пак има щастлив край“.

Само при мен ли е така — да се чувствам така, сякаш постоянно наблюдавам себе си във филма на собствения си живот? Когато задавам този въпрос на приятелите си, повечето твърдят, че при тях не се случва. Но сигурно лъжат. Каква друга причина би имал човек да стане актьор, ако не за да режисира реалността?

Дори сега, след като си спомних, че сцената, която разигравам наум — онази с боя със снежни топки в Ню Йорк, всъщност е от ужасно слабия филм със заглавие „Елф“.

Докато си отключвам вратата, дочувам гласове от стаята на Джес. Говори по скайп с приятеля си Алън, който снима някаква реклама в Европа. Вземам един бърз душ, оглеждам сакото, за да се уверя, че по него няма видими щети, и почуквам на вратата ѝ.

— Закуска, наем и госпожица Дона Карън — казвам ведро. — Някакви рецензии?

Първото, което Джес прави всяка сутрин, е да провери дали някой е написал нещо за нея в блоговете в интернет. Сега поклаща глава.

— Нищо. Но агентът ми изпрати имейл. Уредил е пробна среща с някакъв продуцент, който гледал представлението снощи.

— Това е чудесно — казвам, като се опитвам да не звуча твърде завистливо.

— Как мина твоята нощ? — Внимава тонът ѝ да е неутрален. — Опитах се да те намеря към два часа, но беше тръгнала.

— О, беше добре.

Тя въздъхва.

— Глупости, Клер. Било е безчувствен безсмислен секс с напълно непознат.

— Това също — отвръщам безгрижно.

— Понякога се тревожа за теб.

— Защо? Винаги нося презервативи.

— Говоря за безопасен живот. Не за безопасен секс. Както много добре знаеш.

Вдигам рамене. Нямам намерение да водя с Джес разговор за особеностите на романтичния ми живот или за липсата на такъв. В крайна сметка тя си има семейство, а хората със семейства не могат да разберат.

Слагам сакото на закачалка и преравям чекмеджето на Джес, за да открия чисто бельо. Пръстите ми напипват нещо на дъното: нещо малко, твърдо и тежко.

Изваждам го. Пистолет. Истински пистолет.

— За бога, Джес — казвам слисано. — Какво, по дяволите, е това?

Тя се засмива.

— Баща ми ме накара да го купя. Нали знаеш, за всеки случай. Големият лош град и разни такива.

— И ти се тревожиш за мен? — казвам невярващо.

Насочвам пистолета към отражението си в нейното огледало.

— Време е да се запиташ, отрепко5 — дали този цвят ти отива?