Повярвай ми

Бях на седем, когато загубих родителите си. Един ден имах семейство: на следващия, благодарение на един шофьор на камион, който пишел съобщение на телефона си, докато шофирал — вече нямах. Мама и татко загинали на място, каза ми по-късно медицинската сестра. Била съм на задната седалка, в детско столче, обърнато напред, което вероятно спасило живота ми, когато излетяло навън при катастрофата. Не си го спомням, както и нищо друго от онзи ден. Това винаги ме е карало да се чувствам зле. Ако прекарваш последните си часове с някого, когото обичаш, би трябвало да можеш да си ги спомниш.

Достатъчно ужасно беше да се примиря с мисълта за смъртта им. След това се наложи да приема и мисълта, че ще загубя и всичко останало: детската си стая, играчките, всички познати неща. Може да звучи налудничаво, но донякъде това беше също толкова лошо, колкото другото. Бях не просто осиротяла. Бях изтръгната с корен от света, който познавам.

В южния район на Лондон, в който живеех, имаше недостиг на приемни семейства, затова, когато излязох от болницата, ме настаниха временно в Ийлинг, в другия край на града. Шест седмици по-късно ме заведоха в първото ми приемно семейство, което живееше в Лийдс — на 270 километра оттам. Това означаваше, че ще ходя в друго училище и ще изгубя и всичките си приятели.

Бях дете, израснало в лондонско семейство от средната класа, което изведнъж се озова в училище, където всички се познават от години. Езикът, на който говореха, ми се струваше напълно чужд. Мислеха ме за превзета или „надувка“, както се изразяваха. Бързо се превърнах в две различни личности: тази, която бях преди, и онази, която те очакваха да бъда.

Научих се да говоря точно като тях. Оказа се, че имитирането на чужди гласове ми се отдава.

Моето ново семейство се състоеше от професионални приемни родители — освен двете им собствени деца във всеки един момент се грижеха и за три приемни такива. Отнасяха се съвсем добре с мен, дори бяха мили. Но в крайна сметка за тях приемната грижа беше работа — начин да си осигурят по-прилична къща, по-хубави екскурзии. Бяха професионалисти, а аз копнеех за непрофесионална, безусловна любов.

Новото ми законово положение беше „под грижите на“, което е най-голямата подигравка. Защото доста бързо си даваш сметка, че никой не го е грижа. Никой не го е грижа дали ще си напишеш домашното. Никой не го е грижа дали имаш приятели, или не. Никой не го е грижа дали си изкарал най-добрата или най-лошата оценка на изпита. Защо да ги е грижа?

Помня как веднъж видях един от приемните си бащи — Гари, да прегръща родния си син. Все още скърбяща от загубата на родителите си, аз също отидох да ме прегърнат. Гари внимателно ми обясни, че би било неуместно да прегръща и мен. Това беше думата, която използва — „неуместно“. Сякаш бях отишла да го свалям или нещо такова.

Тогава осъзнах, че съм напълно сама. Щом веднъж изпиташ подобно чувство, никога повече не можеш да се отърсиш от него.

Гимназията беше мястото, където за първи път се запознах с актьорското майсторство. Преди това дори не знаех, че може да се изучава. Още помня как госпожа Хюз, учителката, каза на останалите да спрат и да погледнат към мен.

— Наблюдавайте Клер, на нея ѝ идва отвътре — каза тя пред класа.

Не след дълго вече не можех да мисля за друго. Докато бях в роля, не бях дете, лишено от родителска грижа. Бях Жулиета, Ани, Нанси, Пък. Бях принцеси, убийци, героини, курви.

Когато поставяхме някоя пиеса и родителите на другите деца идваха зад кулисите, за да ги поздравят колко прекрасно са се представили, при мен не идваше никой. Това ме правеше още по-целеустремена.

Наблизо имаше академия за актьорско майсторство и някои от курсистите там бяха участвали в сапунки като „Холби Сити“. Когато казах на социалната си работничка, че искам да се запиша, тя се намръщи.

— Това е частно училище, Клер. Областният съвет няма да плати таксата на дете, лишено от родителска грижа.

Гари обеща да говори с някого в съвета. Седмица по-късно го попитах какво са му отговорили.

— О — каза той, очевидно беше, че е забравил напълно. — Отказаха.

Затова отидох отново да говоря с госпожа Хюз.

— Ако ще се бориш да влезеш в училище по актьорско майсторство — каза ми тя, — нека поне да е някое добро. Онова, за което говориш, ще те превърне просто в дресирана маймунка.

Тя проучи въпроса с добрите училища по актьорско майсторство и едно от тях ми предложи стипендия. После уговори среща със социалната ми работничка, която в общи линии ми обясни, че съм си добре и всяка промяна не би била в мой интерес.

Напълно типично, казах си. Вие можете да ме местите четири пъти за три години, но когато аз искам нещо, изведнъж се оказва, че би било твърде травмиращо преживяване.

Отне ми три години да ги умолявам, но в крайна сметка постигнах своето. В деня, в който влязох в онова училище по актьорско майсторство, сякаш най-после открих новото си семейство.

7