Повярвай ми

В училищата по актьорско майсторство в Ню Йорк не те учат да играеш. Учат те да се превърнеш.

Ако имаш достатъчно късмет да преминеш през първия кръг на кастинга и да те поканят на прослушване в Ню Йорк; ако имаш достатъчно късмет да ти предложат място; ако актьорската игра е била част от живота ти още от единайсетгодишна възраст, още докато си била малко момиченце, което се е опитвало да избяга от сивотата на върволицата приемни домове, като се преструва, че е някой друг и някъде другаде… тогава не просто си една на хиляда, а би било истинска лудост да не приемеш.

Подадох документи за курсовете по актьорско майсторство в „Актърс Студио“ съвсем импулсивно — Мерилин Монро е учила там, а тя също е израснала в приемни домове. Явих се на прослушване само защото си въобразявах, че така ми е писано, и ме приеха на мига.

Дори ми дадоха стипендия. Тя покри част от таксата за обучението. Но не покри разходите за живот в един от най-скъпите градове в света.

Съгласно условията на студентската ми виза имах право да работя… стига работата да се намира в границите на университета. Въпросните граници очертаваха комплекса на университета „Пейс“ — една пресечка, плътно застроена с нови сгради, непосредствено до „Сити Хол“ и Бруклинския мост. Няма много възможности за почасова заетост.

Успях да си намеря работа като сервитьорка в един бар в „Хелс Китчън“3, като търчах дотам три вечери седмично след лекциите. Но собственикът разполагаше с безкраен поток млади момичета, от които да избира, и нямаше смисъл да ги оставя да се застояват твърде дълго. По този начин, ако от данъчните и имиграционните служби дойдат на проверка, той винаги можеше да каже, че документите им всеки момент ще пристигнат по пощата. Два месеца по-късно ми съобщи, без лоша умисъл, че е време да си намеря нещо друго.

Един от учителите ми — Пол, предложи да говоря с някакъв негов познат агент. Намерих адреса — тесен вход в предвоенна сграда, опасана на зигзаг от пожарни стълбища, в самия край на Четирийсет и трета улица — и като се качих на третия етаж, се озовах в най-малкия офис, който бях виждала. Всяка повърхност беше затрупана с купчини снимки, сценарии и договори. В първата стая две асистентки седяха една срещу друга на претрупано единично бюро. Чух някой да вика името ми от втората стая. Зад друго бюро седеше дребна жена, накичена с подрънкващи възголеми пластмасови бижута. В ръка държеше автобиографията ми, която четеше на глас, като междувременно ми махаше да седна срещу нея на бюрото.

ИНТЕРИОР. ОФИСА НА АГЕНТА В НЮ ЙОРК — ДЕН

МАРСИ МАТЮС, корав агент от Ню Йорк, чете автобиографията ми.

МАРСИ

Актьорска школа. Лондонско висше училище по драматични изкуства — една година. Няколко реплики в телевизионен сериал. Два европейски експериментални филма, които така и не излизат на екран.

Захвърля автобиографията ми настрани, като не изглежда особено впечатлена, и ме поглежда критично.

МАРСИ

Но си хубавичка. Не си красавица, но можеш да играеш красавица. И Пол Люис каза, че имаш талант.

АЗ

(доволна, но се опитвам да изглеждам скромна)

Той е прекрасен учител…

МАРСИ

(прекъсва ме)

И въпреки това не мога да те представлявам.

АЗ

Защо не?

МАРСИ

За начало, нямаш зелена карта. Значи не можеш да станеш член на професионален съюз. Значи не можеш да работиш.

АЗ

Трябва да има нещо, което мога да правя.

МАРСИ

Разбира се. Можеш да се върнеш в Англия и да подадеш документи за зелена карта.

АЗ

Аз… не мога да направя това.

МАРСИ

Защо не?

АЗ

Сложно е.

МАРСИ

Не, не е. Депресиращо познато е.

Посяга за електронна цигара и я включва.

МАРСИ

Писах на няколко колеги в Лондон и ги поразпитах за теб, Клер. Знаеш ли какво ми казаха?

АЗ

(нещастно)

Сигурно мога да отгатна.

МАРСИ

Най-любезната формулировка беше „малко е деликатно“. Най-често беше „стой настрана“. И когато се порових малко повече, започна да изниква думата „врява“.

Тя повдига вежди.