Прашинка в Божието око

Приземяването изобщо не мина гладко — пилотът имаше заповед да побърза. Спуснаха се ниско над назъбените скали и действащи гейзери на планетата. Когато пристигнаха над града, скоростта им все още бе прекалено висока и се наложи да направят две обиколки, после подходиха по-бавно и кацнаха на покрива на Адмиралтейството.

— Ето го чичо Бен! — извика Сали и се втурна, за да се хвърли в прегръдките му.

Бенджамин Брайт Фаулър беше на осемдесет стандартни години и изглеждаше на толкова. Преди регенеративната терапия хората биха му дали петдесет, най-плодотворната интелектуална възраст. И за последното щяха да са прави.

Метър седемдесет и четири, деветдесет килограма: як, нисък мъж, почти съвсем плешив, с кичури тъмна, вече посивяваща коса около лъскаво теме. Никога не носеше шапка, освен в най-студените зимни дни.

Сенатор Фаулър беше облечен в широки панталони, меки кожени обувки и дълго до коленете, доста износено палто от камилска вълна. Дрехите му бяха много скъпи, но занемарени. Влажните му замечтани очи и небрежния му вид не го правеха внушителна фигура. Политическите му врагове неведнъж бяха допускали грешката да възприемат това като признак за способностите му. Понякога, когато случаят го изискваше, той позволяваше на камердинера си да избира дрехите му и тогава, поне за няколко часа, изглеждаше чудесно — в края на краищата сенаторът бе един от най-влиятелните хора в Империята. Обикновено обаче обличаше първото, което откриеше в гардероба си, и тъй като никога не разрешаваше на слугите си да изхвърлят любимите му вещи, често се случваше да носи стари дрехи.

Той грабна Сали в мечешката си прегръдка, докато тя притискаше устни към челото му. Беше по-висока от чичо си и се изкушаваше да го целуне по темето, но знаеше, че това ще го ядоса. Бенджамин Фаулър не обръщаше внимание на външния си вид и се сърдеше, ако някой му го напомни, но бе малко чувствителен за плешивината си. Ала категорично отказваше на козметичните хирурзи да му помогнат.

— Радвам се да те видя, чичо Бен! — Сали се откъсна от ръцете му преди да й е счупил ребрата. После се престори на разгневена: — Пак се опитваш да ми уреждаш живота! Знаеш ли, че твоята радиограма накара Род да ми направи предложение?

Сенатор Фаулър се озадачи.

— Искаш да кажеш, че още не го е бил направил, така ли? — Той се обърна към Блейн. — Струва ми се съвсем нормален, но май има някакво вътрешно увреждане. Как си, Род? Добре изглеждаш, момчето ми. — Сенаторът силно стисна дланта му и с лявата си ръка извади джобния си компютър. — Съжалявам, че се налага да ви припирам, деца, но нямаме време. Хайде, елате… — Той бързо закрачи към асансьора и двамата безпомощно го последваха.

Спуснаха се дванайсет етажа надолу и Фаулър ги поведе из безкрайните коридори на сградата. Пред една от вратите стояха на пост морски пехотинци.

— Влизай, влизай, Род — рече сенаторът. — Не бива да караш всички онези адмирали и капитани да те чакат. Хайде, Род!

Пехотинците отдадоха чест и Блейн разсеяно им отговори. Прекрачи прага и се озова в голяма стая с ламперия от тъмно дърво. Около огромна мраморна маса в средата седяха петима капитани и двама адмирали. Имаше места за стенограф, секретари и военен юрист. Някой напевно произнесе:

— Заседанието на следствената комисия се открива. Приближете се и положете клетва. Кажете си името.

— А?

— Името ви, капитане — изсумтя адмиралът, който седеше на главното място. Род не го беше виждал — познаваше само половината от офицерите в стаята. — Нали не сте си забравили името?

— Съвсем не… господин адмирал, не ми съобщиха, че веднага ще се изправя пред следствената комисия.

— Вече знаете. Моля, кажете си името.

— Родерик Харолд, лорд Блейн, капитан от имперския космически флот, бивш капитан на крайцера „Макартър“.

— Благодаря.

Започнаха да го обсипват с въпроси.

— Капитане, кога за първи път разбрахте, че малките извънземни са способни да извършват полезна работа?

— Капитане, моля, опишете процедурите за стерилизация, които сте приложили.

— Капитане, според вас извънземните от планетата знаели ли са за малките на борда на кораба ви?

Той отговаряше, доколкото можеше. От време на време някой офицер го питаше нещо, но друг го прекъсваше с думите:

— Това го имаше в доклада, по дяволите. Не сте ли слушали записите?

Следствието набираше ослепителна скорост. И изведнъж всичко свърши.

— Можете да се оттеглите за момент, капитане — каза председателстващият адмирал.

Сали и сенатор Фаулър го чакаха в коридора. При тях стоеше млада жена с шотландска пола и дипломатическо куфарче.

— Госпожица Макферсън, моята нова секретарка — представи я Сали.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, милорд. Милейди, по-добре да…

— Естествено. Благодаря ви. — Макферсън се отдалечи с потракване на токчета по мраморния под. — Род — каза Сали, — Род, знаеш ли на колко приеми се налага да присъстваме?

— Приеми ли? Боже мой, жено, там вътре се решава съдбата ми, а ти…