Прашинка в Божието око

— Глупости — прекъсна го сенатор Фаулър. — Решихме я още преди седмици. Когато с Мерил, Кранстън и Армстронг изслушахме доклада на Кутузов. Аз пристигам със заповедта на негово величество за назначаването ти, а ти да вземеш да си изгубиш кораба! Добре, че твоят адмирал е честен човек, момче.

Вратата се отвори.

— Капитан Блейн? — повика го един от секретарите.

Той влезе и се изправи пред масата. Адмиралът взе лист хартия и се прокашля.

— Единодушно решение на извънредната комисия за разследване на обстоятелствата около загубата на имперския крайцер „Макартър“. Първо. Комисията установи, че корабът е бил изгубен при случайно разпространяване на извънземни форми на живот на борда и в резултат основателно е бил унищожен, та същите да не се пренесат на другите съдове. Второ. Комисията сваля обвинението в небрежност от капитана на „Макартър“ Родерик Блейн. Трето. Комисията постановява оцелелите офицери от „Макартър“ да подготвят подробен доклад за процедурите, чрез които в бъдеще да се избегнат такива инциденти. Четвърто. Комисията отбелязва, че претърсването и стерилизирането на „Макартър“ са били възпрепятствани от присъствието на голям брой учени и тяхното оборудване и че министър Антъни Хорват е възразил срещу тези процедури, за да не смущават експериментите на цивилните. Пето. Комисията отбелязва, че капитан Блейн е щял да прояви много по-голямо усърдие в претърсването на кораба си, ако не са му попречили трудностите, отбелязани в точка четвърта. Комисията препоръчва да не бъде наказан. Решението е взето единодушно. Заседанието се закрива. Свободен сте, капитане.

— Благодаря ви, господин адмирал.

— Да. Не сте били много внимателен, Блейн. Знаете го, нали?

— Тъй вярно. — „Боже мой, колко пъти съм мислил за това!“

— Но се съмнявам, че някой във флота щеше да се справи по-добре. С всички ония цивилни на борда корабът сигурно е бил истинска лудница. Добре, сенаторе, той е ваш. Чакат ви в шестстотин седемдесет и пета стая.

— Благодаря, адмирале. — Фаулър изведе Род в коридора и се запъти към асансьорите.

— Къде отиваме сега? — попита Блейн. — Шестстотин седемдесет и пета? Това е личен състав… Уволняват ме!

— Разбира се — потвърди сенаторът. — Да не мислиш, че можеш да участваш в комисията, ако останеш във флота? Нали затова трябваше да претупаме следствието. Иначе не можеха да те уволнят.

— Но, сенаторе…

— Бен. Наричай ме Бен.

— Добре. Бен, аз не искам да се уволнявам! Флотът е моят живот…

— Вече не. — Асансьорът спря и Фаулър го побутна навън. — Все някога трябваше да напуснеш. Семейството е по-важно. Не можем да допуснем перовете да се мотаят из флота и да пренебрегват задълженията си в правителството. Знаеш, че така или иначе щеше да се уволниш преждевременно.

— Да. След като братята ми бяха убити, изобщо не съм се съмнявал в това. Само че не чак толкова рано! Виж, не могат ли да ме пуснат в отпуска?

— Не бъди идиот. Сламкарският въпрос ще ни занимава дълго време. Спарта е прекалено далеч, за да го поеме. Стигнахме. — Фаулър го въведе в стаята.

Документите за уволнението му вече бяха готови. По заповед на Негово императорско величество Родерик Харолд, лорд Блейн се произвеждаше в контраадмирал и се прехвърляше в запаса.

— Къде да ви пращаме пенсията, господин адмирал?

— Моля?

— Имате право на пенсия. Къде желаете да ви я пращаме, милорд? — За сержанта Род вече бе цивилен.

— Може ли да я даря на Фонда за подпомагане на космонавтите?

— Да, милорд.

— Тогава го направете.

Сержантът се подчини. Имаше и други въпроси, съвсем тривиални. Документите бяха отпечатани и чиновникът му подаде писалка.

— Подпишете се тук, милорд.

Писалката беше студена. Род не искаше да я докосне.

— Хайде, хайде, чакат ви десетки срещи — настоя сенатор Фаулър. — И теб, и Сали. Хайде, момче, подпиши се!

— Добре. — Нямаше смисъл да отлага. Не можеше да направи нищо. Щом самият император го назначаваше в тази проклета комисия… Той бързо надраска подписа си, после постави отпечатъка от палеца си върху документите.

Таксито с мъка си проправяше път по тесните улици на Нова Шотландия. За Род това беше необичайно преживяване. При последното му посещение на планетата го бе очаквала совалка. Но вече не.

— Ще трябва да си купя гравитолет и да назнача шофьор — каза той. — Предполагам, че членовете на комисията имат право на въздушен транспорт, нали?

— Естествено. Имаш всякакви права — отвърна сенатор Фаулър. — Всъщност този пост се равнява на баронска титла. Не че тъкмо ти имаш нужда от това, но другите се натискат точно поради тази причина.

— От колко души ще се състои комисията?

— Зависи от мен. Не бива да са прекалено много. — Таксито се разтърси, когато шофьорът едва не блъсна някакъв пешеходец. Фаулър извади джобния си компютър. — Пак закъсняваме. Имаме среща в Двореца. Ще се настаниш там, разбира се. Ще трябва да намерим място и на твоя човек в… Имаш ли прислужник, или да поръчам на секретаря си да ти потърси?

— Кели. В момента е на „Ленин“. Предполагам, че ще остане при мен. — Още една загуба за флота.

— Кели! Как е този дърт мошеник?

— Добре е.