Прашинка в Божието око

— Смотанячка. Още тогава — отвърна Иван. — Сега непрекъснато спори с господарката си. — Той замълча и се замисли, като махаше с ръце за тишина. — Добре постъпи — каза белият на Джок. — Във всички случаи щяха да разберат, че сте стерилни. Важно е да не осъзнаят от какво значение е това. Тази информация ще им покаже ли, че фюнч(щрак)ите могат да лъжат хората?

Мълчание. Накрая Джок отговори:

— Не знаем. Фюнч(щрак) на Сали й е говорила за секса, но това е било на борда на човешкия кораб. Нямаме други данни освен онова, което ни съобщи тя.

— А тя е смотанячка — посочи Иван.

Джок:

— Направих всичко възможно, за да ги отклоня.

— Но дали си успяла?

— Да. Лицата им го показваха.

Господарят не можеше да чете човешки изражения, но концепцията му бе ясна: около очите и устата на хората имаше мускули, използвани за представяне на чувства, нещо като сламкарските жестове. Посредниците ги разбираха.

— Продължавай.

— Прякото споменаване на секс оказва забавящо въздействие върху мисловните им процеси. После и истината за продължителността на живота ни, поднесена като признание за смъртоносна болест. Сега тези създания ще скърбят за нас.

— Възможно е — каза Чарли.

— Ще ни съжаляват заради недъзите ни. Дори може да се опитат да ни помогнат.

Иван бързо се обърна към Джок.

— Вярваш ли, че биха го направили?

— Не, господарю! Да не съм Смотаняк?

Белият се отпусна.

— Внимателно обмисли този въпрос. Анализирай данните, с които разполагат хората, както и заключенията, които може да са направили на тяхна основа. На борда на посланическия кораб, който посрещна „Макартър“, освен твоята господарка нямаше ли и две инженерки?

Джок:

— Точно така.

— Проклятие. И колко бяха малките посредници, когато се завърнаха?

— Имах четири сестри.

— Проклятие! — На Иван му се искаше да каже още нещо, ала излагането на очевидната истина завинаги щеше да му отнеме предаността на Джок и дори можеше да предизвика ненормални отклонения у Чарли. Проклятие! Посредниците се отъждествяваха с господарите. И изпитваха обичайните господарски чувства към децата.

Макар и стерилен от ранна възраст, Иван беше податлив на тези емоции. Но знаеше: децата трябваше да са били изолирани.

51. След бала

— Няма смисъл да седим тук — каза Ренър.

— Да. — Род се запъти към офиса на комисията в Двореца. Сали мълчаливо го последва.

— Кели, струва ми се, че няма да е зле да ни донесеш по едно — каза Блейн, когато се настаниха около заседателната маса. — Нека моето е двойно.

— Слушам, Милорд. — Сержантът го погледна озадачено. Дали лейди Сали вече му създаваше проблеми? А още не бяха женени!

— Двайсет и пет години! — едновременно горчиво и гневно възкликна тя. После го повтори, но този път на капелан Харди. — Двайсет и пет години ли? — Сали го зачака да обясни защо във вселената има толкова много несправедливости.

— Възможно е да плащат такава цена за по-голямата си интелигентност — предположи Ренър. — Наистина е тежко.

— Но си има и добрите страни — замислено каза свещеникът. — Интелигентността им. И обичта им към живота. Те говорят невероятно бързо — навярно и разсъждават така.

Отново настана мълчание. Ке и се върна с поднос в ръце, остави чашите и излезе.

Ренър погледна Род, който беше заел позата на „Мислителя“: опрял лакът върху страничната облегалка на стола, отпуснал брадичка върху свития си юмрук, замислено лице. Кевин вдигна чашата си.

— За пробуждането!

Никой не му отговори. Блейн остави брендито си недокоснато. Човек можеше да изживее живота си за четвърт век, мислеше си той, и пак да го запомнят с добро. Нима в предатомната епоха хората не бяха живели по толкова? Но нямаше да е пълен. „Аз съм на двайсет и пет и още не съм създал семейство, не съм живял с жената, която обичам, дори не съм започнал политическата си кариера…“

Сали се изправи и се заразхожда из стаята. „За какво мисли? Може би иска да реши проблема им? Щом те не са в състояние, как бихме могли да им помогнем ние?“

— Така няма да стигнем доникъде — каза Ренър и отново вдигна чашата си. — Вижте, щом самите посреднички не се разстройват от това, че са стерилни хибриди с кратък живот, защо ние да… — Астрогаторът замълча по средата на изречението. — Хибриди ли? В такъв случай малките посреднички на посланическия кораб трябва да са били деца на двете кафяви и бял, който е останал скрит.

Всички го погледнаха. Сали спря да крачи и седна на стола си.

— Когато се върнахме на планетата, имаше четири малки — спомни си тя. — Нали?

— Точно така — потвърди Харди и разклати брендито в чашата си. — Доста висока раждаемост.

— Но те са имали толкова малко време! — възрази Сали.

— На онзи кораб и едно малко би означавало висока раждаемост — отбеляза Ренър. — Какво мислите за етичната страна на въпроса, отче? Предстои ви да се срещнете с чужда, добре въоръжена раса. В сравнение с техния, собственият ви кораб е като чуплива играчка. А вие правите деца с бясна скорост…

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Дейвид Харди. — Но трябва да помисля. Може би…

Прекъсна го удар на юмрук по масата. Юмрукът на Сали.