Прашинка в Божието око

Род я поведе към стаите им. Стъпките им отекнаха в коридора. Въпреки слабата светлина скалните стени сияеха във всички цветове на дъгата. После друга стена скри огнения поглед на Качулатия и те стигнаха до стълбището.

— Подозирах го още от докладите и от кратката връзка с моята сламкарка. След като си тръгна следобед, направих проверка. Излъгали са те.

— Но защо, Род? Не разбирам… — Известно време двамата се изкачваха в мълчание.

— Отговорът няма да ти хареса — каза той, когато наближиха вратата. — Тя е била посредничка. Посредничките представляват господари. Заповядали са й да те излъже.

— Но защо? Каква е причината да крият, че са стерилни хибриди?

— Ще ми се да знаех. — „Или никога да не науча“ — помисли си Блейн. Ала нямаше смисъл да й казва, докато напълно не се увери. — Не го приемай толкова сериозно, миличка. Ние също сме ги лъгали.

Стигнаха до вратата, той притисна длан към идентификационната плочка и влязоха. На фотьойла в дневната седеше Кели. Куртката му бе разкопчана. Морският пехотинец скочи.

— Мили Боже, Кели. Казах ти да не ме чакаш. Върви да спиш.

— Важно съобщение, милорд. Сенатор Фаулър ще дойде по-късно. Моли да го изчакате. Искаше да е сигурен, че ще получите съобщението, милорд.

— Добре — кисело отвърна Род. — Получих съобщението. Благодаря.

— Ще остана да ви обслужвам.

— Не, няма смисъл всички да бодърстват цяла нощ. Махай се. — Сержантът изчезна в коридора. Когато вратата след него се затвори, Сали високо се изкикоти. — Не виждам нищо смешно — изсумтя Блейн.

— Той искаше да спаси репутацията ми — засмя се тя. — Ами ако чичо Бен без предупреждение цъфнеше тук и ние…

— Да. Искаш ли нещо за пиене?

— Чичо Бен ще се появи след няколко минути. Само ще хвърлим на вятъра хубавия ликьор. Лягам си. Сали мило му се усмихна. — Не оставай до много късно.

— Мръсница. — Род я хвана за раменете и я целуна. После пак. — Мога да заключа вратата, за да не ни…

— Лека нощ, Род.

Когато Сали се скри в стаята си оттатък коридора, той отиде при бара. През цялата дълга и скучна вечер го бе крепила единствено мисълта да си тръгне от бала.

— По дяволите! — гласно изруга Блейн и обърна на един дъх цяла чаша новоабърдийнски ликьор.

Тъкмо си наливаше втора чаша, когато в стаята влязоха сенатор Фаулър и Кевин Ренър.

— Извинявай за късния час, Род — небрежно рече сенаторът. — Кевин ми каза, че днес се случило нещо интересно…

— Значи ти е казал, а? И той е предложил да дойдете тук, нали така? — Бенджамин Фаулър кимна и Род се обърна към бившия си главен астрогатор. — Ще ти го върна тъпкано…

— Нямаме време за игри — прекъсна го старецът. — Имаш ли още от този ликьор?

— Да. — Блейн им наля, допи чашата си и отново я напълни. — Сядай, Бен. И вие, господин Ренър. Няма да ви се извинявам, че съм освободил прислугата…

— О, няма нищо — отвърна Ренър, отново потъна в мислите, които го измъчваха, отпусна се на един от столовете, после изненадано се усмихна. Никога не бе сядал на кресло за масаж и очевидно му харесваше.

— Добре — рече Фаулър. — Разкажи ми своята версия за следобеда.

— Направо ще ти покажа разговора. — Род включи джобния си компютър. Образът не беше чист — бе заснет с миниатюрна камера, вградена в украшението, което носеше на сакото си. Звукът обаче беше ясен.

След като мълчаливо изгледа записа, Фаулър поиска да го види още веднъж. Междувременно Блейн отиде до бара, но този път за чаша кафе.

— Защо смяташ, че е толкова важно? — попита сенаторът.

Кевин Ренър сви рамене.

— Това е първото доказателство, че ни лъжат. Още какво не са ни казали?

— По дяволите, те изобщо не са ни казали много. И това наистина ли е било лъжа?

— Да — тихо отвърна Род. — Не е било недоразумение. Проверих. Имаме много записи на разговори, в които извънземните виждат по реакциите ни, че неволно са ни заблудили, и се поправят. Не. Онази сламкарка нарочно е подвела Сали.

— По дяволите, каква полза да знаем, че посредничките са стерилни? — попита Фаулър.

— Това ни показва, че две кафяви и един бял са имали четири деца — бавно поясни Ренър. — На съвсем малък кораб. В космоса. В опасни условия. Да не споменавам за многото други на борда.

— Да. — Сенаторът се изправи и си съблече туниката. Ризата му бе стара, много изтъняла и грижливо закърпена на три места. — Род, какво мислят за децата си сламкарите? Може да не им отдават значение, докато не проговорят.

— Грешите — възрази Ренър.

— По-тактичният начин да изразиш несъгласие със сенатора е да кажеш „Оказва се, че не е така“ — рече Блейн.

Лицето на астрогатора грейна.

— Хей, това ми харесва. Във всеки случай сенаторът греши. Според единствената религия, за която са ми разказвали, душите им се разделяли, за да се въплътят в техните деца. Направо ги боготворят.

— Хм. — Фаулър протегна чашата си и Род я напълни. Старецът нетърпеливо се намръщи. — Възможно ли е толкова много да ги обичат, че при всяка възможност да правят деца?

— Да — отвърна Род. — И заплахата от това е очевидна. Но…