Прашинка в Божието око

— Глупаци! — извика Чарли. — Ако имат време да се приспособят, часовникарите могат да унищожат всеки кораб. Те носят огромна вина за колапсите. Ако не бяха толкова полезни, щяхме да ги изтребим.

— Вече са опитвали — напомни й Джок и направи жест, изразяващ суха ирония. — С обичайните резултати. Една от господарките запазила своите…

— Тишина — заповяда Иван. — Те се страхуват от нас. Говорете за това.

— Чували ли сте за легендите, които хората наричат „художествена измислица“? И слушателите, и разказвачите им знаят, че не са истина.

Иван и Джок показаха, че концепцията им е известна.

— Снощи по телевизията имаше подобно предаване. Много от програмите им са такива. Казваше се „Смъртта на Ищван“. Когато свърши, коментаторът говореше така, като че ли основните моменти от историята са действителни събития.

— Не успях да го гледам — каза Джок. — Вицекрал Мерил искаше преди приема за бароните да се срещна с някакви търговци. Проклятие! Тези безкрайни официалности поглъщат цялото ни време и не научаваме нищо от тях.

— Не ви доразказах за предаването — рече Чарли. — Главният герой очевидно трябваше да изобразява адмирал Кутузов.

Джок изрази удивление и съжаление за пропуснати възможности.

— Какво точно искаш да кажеш? — попита Иван.

— Главният герой се измъчваше от противоречия. Отвращаваше го онова, което направи. Водеше се война между човеците: Империята срещу ония отцепници, от които толкова много се страхуват.

— Не може ли да се разберем с отцепниците? — предложи Джок.

— Как? — попита белият. — Империята контролира достъпа до нас. Ако заподозрат, че имаме такива намерения, ще направят всичко, за да го предотвратят. Дори не си и помисляй такива неща. Разкажи ми за предаването.

— На някаква планета избухна бунт. Скоро щяха да го подкрепят и други светове. Малката война щеше да се разрасне. Адмиралът откри начин да не допусне това и реши, че е негов дълг да постъпи така. С пет кораба като „Ленин“ той унищожи всички форми на живот на планета, населявана от десет милиона души.

Последва продължително мълчание.

— Значи са способни да го правят, така ли? — попита Иван.

— Да, струва ми се — потвърди Чарли. — Не съм кафява, за да съм сигурна, но…

— Помислете за това. Помнете, че ги е страх от нас. Помнете, че вече знаят за многобройните ни подвидове. Помнете също, че информацията, придобита от проучването на сондата, ги е накарала да поставят онзи човек начело на експедицията до нашата система. Бойте се за своите господари и сестри. — Иван се оттегли в своята стая. Мина много време преди посредничките да заговорят бързо, но съвсем тихо.

52. Възможности

Тежки облаци скриваха небето на Нова Шотландия. Те се разкъсаха за миг, за да пропуснат ярката светлина на Нова Каледония в заседателната зала. Лъчите за миг се отразиха от огледалните повърхности, после прозорците се поляризираха. Земите около Двореца тънеха в дълбока сянка, но слънцето все още огряваше тесните улици. По тротоарите се блъскаха хора в карирани поли — секторната бюрокрация се прибираше при своите семейства, любими напитки и триизмерна телевизия.

Род Блейн мрачно гледаше през прозореца. От портала на Двореца припряно излезе красива секретарка, която толкова бързаше да хване маршрутно такси, че едва не събори на земята възрастен чиновник. „Важна среща“ — помисли си Род. А чиновникът имаше семейство… всички тези хора. Отговорността лежеше върху неговите плещи и това можеше да се окаже много неприятно за извънземните.

Зад него се разнесе шум.

— Готови ли сте с храната на сламкарите? — попита Кели.

— Да — отвърна един от прислужниците. — Главният готвач обаче би желал да направи нещо с оная тяхна каша — да прибави подправки, навярно. Не му изглежда редно просто да свари месо с жито.

— Може да прояви таланта си някой друг път. Тази вечер членовете на комисията не искат нищо специално. — Сержантът погледна вълшебната кафемашина, за да се увери, че е пълна, после забеляза празното пространство до нея. — Къде е проклетият шоколад? — попита той.

— Носят го, господин Кели — каза прислужникът.

— Добре. Погрижи се да е тук преди да пристигнат сламкарите. С други думи, до един час. — Той хвърли поглед към стенния часовник. — Струва ми се, че сме готови. Но не забравяй за шоколада.

Откакто го бяха открили на борда на „Ленин“, сламкарите се бяха пристрастили към горещия шоколад. Това бе една от малкото човешки напитки, които им харесваха. Ала как я харесваха! Кели потръпна. Масло… е, можеше да го разбере. Космонавтите на британските кораби си слагаха масло. Но капка машинно масло във всяка чаша?

— Готови ли сте, Кели? — попита Род.

— Да, милорд — увери го сержантът, зае мястото си до бара и натисна един бутон, за да даде знак, че заседанието може да започне. Нещо безпокоеше шефа. При това не лейди Сали. Морският пехотинец се радваше, че няма неговите проблеми.