Пред вратите на мрака

Но тези срещи ставаха все по-редки — Пъг и Магнус трябваше да пътуват по задачи, свързани с дейността на Конклава, все по-често. Амиранта и Брандос нямаха официална покана да се присъединят към тяхната организация, но съществуваше неизказано споразумение, че са част от нея, независимо дали го искат, или не. Амиранта не се съмняваше, че магьосниците разполагат със средства да го спрат, ако реши да напусне острова с някое важно сведение, макар изобщо да не му бе хрумвала подобна мисъл.

Стана и се протегна, после кимна към малкото прозорче, за да покаже на Брандос, че трябва да погледне навън. Старият боец остави кожената подплата на ризницата, която бе почнал да кърпи, и се приближи до приятеля си. Макар да бе по-младият от двамата, вече изглеждаше с десет години по-възрастен от чародея.

— Какво?

— Дъждът скоро ще спре — отвърна Амиранта, загледан в сумрачното небе.

— Скучно ли ти е?

— От доста време — рече чародеят. — Когато дойдох тук, бях изпълнен с ентусиазъм. Нямах търпение да се запозная с моите колеги, да споделя знанията си с тях, да намеря сродни души и в началото наистина беше така, но после… Какво ми остана сега?

— Деца.

Амиранта се усмихна. Магьосниците, които бяха останали тук с Пъг и сина му Магнус, не бяха съвсем деца, но в сравнение с Амиранта едва ли можеха да се нарекат и възрастни. Пъг бе по-стар дори от него, както и мнозина други, които идваха или заминаваха от този остров. Миранда, жената на Пъг, бе една от тях и внезапната й смърт бе за Амиранта горчиво напомняне, че дори дългият живот не означава безсмъртие.

— Деца — повтори той. — Може и да не са, но повечето още се учат. Никой от тях няма повече от двайсет години практика.

Брандос се върна на столчето и отново се захвана с подплатата.

— Питам се, къде ли изчезнаха по-старите?

Амиранта не откъсваше очи от прозорчето.

— Тъй де. — Той наклони леко глава. — Готов съм да изляза навън.

Брандос въздъхна.

— Добре, ама за кратка разходка. Сигурно ще ми се отрази добре. — Погледна приятеля си и добави: — Саманта каза, че напоследък съм бил раздразнителен като събудена от зимен сън мецана, та предполагам и на двамата ще ни е от полза.

— Вече вали четвърти ден.

— Амиранта, намираме се на остров насред океана. Късна есен е. Няма как да не вали.

— Това не е океан — измърмори недоволно Амиранта, докато се отправяше към вратата. — А море.

Брандос поклати глава, но не каза нищо.

Докато слизаше по стълбището към всекидневната, Амиранта въздъхна. Даваше си сметка, че Брандос е прав. Раздразнението му произхождаше единствено от бездействието. След атаката срещу вилата на острова се бе развихрила бурна дейност. Трябваше да кремират мъртвите, да се погрижат за ранените, после дългите разговори с Пъг и сътрудниците му. Обсъждания, които вдъхновиха чародея така, както нищо друго през живота му, които го направиха наистина щастлив.

Сигурно тъкмо контрастът между онези изпълнени с активност и преживявания дни и сегашното скучно съществуване бе причина за постоянната му потиснатост. Всичко се промени през една нощ преди два месеца, когато Пъг и Магнус просто изчезнаха заедно с трийсетина от най-опитните си помощници. Пренаселеният дотогава замък изведнъж се оказа почти пуст.

Месецът, през който Брандос отпътува на юг, за да вземе Саманта, бе най-самотният в живота на Амиранта и той с раздразнение трябваше да признае, че това чувство му е неприятно. Сякаш за първи път бе осъзнал колко дълбоко е привързан към Брандос — въпреки доскорошната си увереност, че е саможив и склонен към усамотение. Неведнъж се прокле за тази своя слабост. Не беше никак мъдро да се сближава с когото и да било, особено след като бе обречен да надживее повечето от своите познати, стига, разбира се, да не загинеше в предстоящия конфликт.

Но когато отвориха вратата и влязоха във всекидневната, завариха там ново лице.

— Джим Трепалото! — възкликна Амиранта.

Джим се обърна и се надигна от мястото си до огнището.

— Още ли си тук, Амиранта? — И му протегна ръка за поздрав. После се здрависа и с Брандос.

Амиранта обясни:

— Пъг ме помоли да остана. Нали знаеш колко може да е настойчив?

— Знам — рече Джим. — Просто не те е пуснал да си идеш.

Брандос изсумтя, а Амиранта отвърна:

— От една страна е така, но да си призная, аз също намерих тук доста интересни неща.

— Наистина ли? — попита Джим и огледа пустеещото помещение.

Амиранта се засмя.

— Е, не напоследък, но в началото. Ще дойдеш ли с мен? Покоите, които ми отредиха, са удобни, но малко теснички, та реших да се поразтъпча навън и да подишам свеж въздух. Дъждът почти спря.

Джим кимна, нахлузи си ботушите и тръгна с него и Брандос.

— Току-що пристигнах от… — почна той, но се сепна. — Всъщност по този въпрос трябва да докладвам директно на Пъг. — Изгледа навъсено Амиранта и добави: — Вярно е, че много от това, което видях, засяга и теб.

— Наистина? — попита чародеят. Не каза нищо повече: очакваше събеседникът му сам да реши как да продължи.