Пред вратите на мрака

На вратата за двора спряха, вдигнаха лица, за да се освежат на вятъра, после продължиха, заменяйки топлия уют на помещението с мокрия двор. Дъждът почти бе спрял и подухваше приятен ветрец.

— Та щеше да кажеш?

Джим го погледна накриво.

— Човек никога не знае кой може да се навърта тъдява.

Амиранта се разсмя.

— Едно ще ти кажа, приятелю: тук всички имаме някакви способности и умения. Пъг се погрижи учениците да бъдат преместени на сигурно място само ден след…

— Нападението — прекъсна го Джим.

— Щях да кажа след смъртта на жена му и сина му. — Амиранта въздъхна. — Никога не съм имал деца и мога само да си представя какво преживява. Не го познавам достатъчно добре и не зная какъв е бил преди. Но… — Той сви рамене.

— Усещаш, че се е променил — подхвърли Джим и погледна на запад, където слънцето се бе подало под ниските облаци. — Той знае, че имам важна задача, и въпреки това е отпътувал, без да подсигури начин да се свържа с него. Толкова е нетипично за Пъг. Сякаш е…

— Е обсебен от нещо друго? — предложи Амиранта.

— Дори повече. Толкова е отнесен, че чак се плаша.

— Не те разбирам.

Джим се подсмихна.

— Не съм и очаквал. Аз също не го познавам особено добре, ако изключим не съвсем топлите ни роднински връзки.

— Роднински връзки?

— Прапрабаба ми е била негова доведена дъщеря.

Амиранта повдигна вежди.

— И откъде е неразбирателството?

— Това е дълга история, семейна, и наистина сега не е моментът да я обсъждаме.

Амиранта сви рамене.

— Защо не? И без това няма с какво друго да се занимаваме. Ще ми е интересно.

Джим се загледа към сгъстяващия се мрак и рече:

— Макар с Пъг да не сме много близки, знам доста за него — ролята му в политическия живот на Кралството е значителна, при това от доста време, преди да се родя.

— Няма съмнение — съгласи се Амиранта. — Като се има предвид положението и рангът на хората, които идваха тук, откакто за първи път научих за съществуването на Конклава.

— Службата ми на Короната изискваше от мен да се занимавам с история, немалка част от която е свързана и с моите предци. Знам, че Пъг е човек на твърдите убеждения и същевременно обръща внимание на подробностите. Не е от хората, които биха пропуснали нещо важно. Но напоследък… — Джим въздъхна.

— Сигурно имаш предвид това. — Амиранта посочи студения, почти празен замък.

— Бих очаквал човекът, когото познавам, човекът, за когото съм чел толкова много, да започне колкото се може по-скоро ремонт на вилата, ако не за друго, то за да покаже на враговете си, че няма да им се даде.

Амиранта кимна, стиснал замислено устни. Известно време мълча, после попита:

— Според теб откога го изучават враговете му?

Джим се замисли и не каза нищо.

— Пъг със сигурност отдавна знае, че е под наблюдение. А и не за първи път му се случва да е мишена на атака.

— Да, ако предположим, че зад поредицата нападения срещу този свят стои един и същи субект. Но това е само предположение.

— Все пак по-добре така, отколкото да смятаме, че става въпрос за поредица от случайни събития — посочи чародеят. — Може да не съм магьосник от класата на Пъг, но зная достатъчно за света, за да подозирам, че това не е серия от случайни събития. — Той млъкна и Брандос позна изражението му. — Амиранта беше ядосан. — Само за последната година чух често да се споменават пантатийските змиежреци, Войната на разлома, Великото въстание и всичко останало, все неща, които ме карат да смятам, че зад тях стои някой, един-единствен разум, който се е прицелил в този свят, може би дори в този народ, или в този остров, по причини, известни само на него. Каквито и да са те обаче последствията за нашия свят могат да са ужасяващи.

— Съгласен съм — рече Джим, — но бих искал да ми обясниш какво те кара да смяташ така.

— Пантатийците обитават далечните планини на запад от моя дом, но разказите за тях пътуват още по-надалече. Те са странна раса и неведнъж се е смятало, че вече са изчезнали или унищожени, но се оказва, че продължават да съществуват. Те се прекланят пред един древен женски идол, Майката на всички нас. Убиват без угризения всеки, който отказва да й служи. Изумрудената кралица, чиято армия спаси моята страна, преди да прекоси половината свят, за да дойде в Кралството, беше преобразен демон. — Амиранта внезапно се оживи. — Имаш ли представа колко забележително е това постижение?

Джим само поклати глава.

— Бих ти изнесъл дълга лекция по въпроса, но ще е някой друг път… — предложи Амиранта.

— И ще го направи — обади се Брандос заканително.

— Демон с толкова силна магия, това е непознато сред магьосници от моята специалност.

— Не виждам връзката — рече Джим.

Амиранта сякаш затърси подходящите думи.

— Ще опитам да ти обясня. Чувствам се сякаш съм на прага да открия нещо важно, но все още не мога да го прекрача. Това е странно усещане, Джим. — Погледна Брандос и добави: — Май съм от хората, които лесно правят заключения, нали, Брандос?

Брандос сви рамене, после осъзна, че това не е шега, а въпросът е сериозен.