Пред вратите на мрака

Сандрина почувства как по тялото й преминава шок и умът й се превърна в хаотичен водопад от мисли и изображения. Частица от нея осъзнаваше, че я нападат, ала годините тренировки, както бойни, така и магьоснически, се оказаха непосилни срещу ефекта на сребристата мрежа. Заклинанията, които машинално се опита да произнесе, се разсейваха в съзнанието й, непосилни бяха дори прости движения като това да вдигне щита или да замахне с боздугана.

Каспар очевидно изпитваше същото — той помръдваше конвулсивно крайници в напразни усилия да възвърне контрол над тялото си и да отбие атаката. Но подобно на Сандрина и Магнус той също рухна на земята.

Над тях се надвесиха три фигури. Бяха обгърнати плътно от главата до петите в облекло от фин плат с тесни прорези за очите. Платът бе с цвета на почвата, в която се бяха спотайвали — вероятно бяха лежали в засада от доста време, може би часове, в очакване нашествениците да се приближат достатъчно, за да ги обездвижат.

Миг по-късно се появи още една фигура, ухилен брадат мъж, който изгледа трите проснати тела и нареди:

— Вкарайте ги вътре!

Сандрина успя да прошепне:

— Беласко!

Не знаеше дали Магнус й Каспар са успели да я чуят.

При всеки опит да помръдне по тялото й преминаваха болезнени вълни, но ако стоеше неподвижно, болката утихваше.

Мислите й все още бяха хаотични, ала имаше достатъчно опит от подобни премеждия, за да отброява времето, докато ги носеха към малката врата в стената.

После и последната й мисъл изчезна и съзнанието й потъна в мрак.

Джим бе приклекнал неподвижно зад една ниска скала, загърнат плътно в наметалото си. Опасяваше се, че всеки миг могат да го разкрият, но въпреки това се осланяше на инстинкта си, който никога не го бе подвеждал за това кога да бяга и кога да се спотайва. В момента гласът на разума му подсказваше, че ще е най-добре да се притаи. Чуваше приглушени гласове и усещаше движение само на десетина стъпки от себе си.

По-скоро беше почувствал, отколкото видял засадата и първата му реакция бе да отскочи назад, да се измъкне от схватката. Това не беше проява на страх, а предпазливост, защото предпочиташе първо да се увери, че никой не идва зад тях. Тъкмо тези три крачки назад, докато нападателите скачаха върху тях от краищата на пресъхналото речно корито, го спасиха от това да бъде разкрит. Нещо се бе случило с Ларомендис, но не знаеше какво. В един миг магьосникът бе до него, в следващия го нямаше.

Джим бе извадил кинжала си, но стоеше неподвижно. Изчака всичко наоколо утихне и едва тогава посмя да надзърне изпод наметалото.

Речното корито бе празно.

Беше чул шума от кратката борба и осъзна, че противникът е по-силен от тях, в мига, когато повалиха Магнус. Който и да ги бе издебнал тук, несъмнено бе могъщ магьосник. Предполагаше, че същата магична клопка е попречила на Сандрина да приложи уменията си, а и мрежите бързо бяха повалили нея и Каспар в несвяст.

Пъг и Каспар изрично бяха подчертали в инструкциите си, че ако нещата се объркат, той е последната връзка с външния свят. Като се имаше предвид нивото на силата и уменията, които притежаваха всички останали в групата, очевидно гледаха на него като на последната надежда.

Той продължи да се озърта. Не смееше да се изправи. Къде ли беше елфът?

И тогава изведнъж Ларомендис се появи до него. Наведе се, погледна го и прошепна:

— Отидоха си.

Джим се изправи и елфът протегна ръка и докосна наметалото му.

— Удивителна вещ.

— Може да съм добър в някои неща — отвърна Джим, — но не съм чак толкова добър. Излезе ми доста солено. Занаятчията, който ми го изплете, го нарече „сливащо се наметало“ и предполагам, че прилага магия като твоята. Огледа се отново за признаци на заплаха. — Какво стана все пак?

— И аз знам колкото теб — отвърна шепнешком елфът. — Те ни очакваха, знаеха, че с нас има магьосници, и бяха подготвени.

— Знаели са, че идваме?

— Очевидно. Това, което ме безпокои, е как е организирана засадата.

Джим смръщи озадачено вежди.

— И какво те безпокои?

— Не се движехме бързо, напротив, бяхме пределно предпазливи. За да не забележим тримата, които ни дебнеха, вероятно са се спотайвали тук доста отдавна, може би от часове. Заровени плитко под земята.

— Но как са дишали?

— Не мисля, че тези същества дишат — отвърна Ларомендис.

На лицето на Джим се изписа загриженост.

— Некромантия?

— Пъг каза, че непрестанно се опитва да си обясни какво общо може да има между магията на смъртта и демоничната магия. — Елфът спря и го погледна. — Може да има и по-прозаични обяснения, но дали това не бяха… съживени мъртъвци?

За пръв път от години Джим не знаеше какво да направи.

— Трябва да пратим вест на Пъг и да проследим похитителите.

— Аз ще намеря Пъг — отвърна Ларомендис. — Мога да се крия по-добре от теб, но не мога да проследявам, а и наметалото ти осигурява по-голяма гъвкавост от моето заклинание. Какво да му кажа?