Проломът

— През първата година след седми март седемдесет и осма, когато правителството се опитвало да реши какво да прави с това място, имало предложения асансьорната шахта да се напълни с бетон и тази камера да бъде запечатана завинаги. Каквито и неща да излязат от Пролома, полезни или опасни, щели просто да си останат тук и ние не бихме могли да бърникаме по тях. По онова време тези предложения изглеждали най-разумните. Баща ми не споделял това мнение. Посочил, че рано или късно от Пролома може да се появи нещо, което по същество е бомба с часовников механизъм. Нещо, което може да се окаже толкова опасно, ако бъде оставено само на себе си, че сто и петдесет метра земя не биха спасили света от него. Оказа се прав. През изминалото оттогава време пристигнаха най-малко три единици, отговарящи на тези критерии. Така че целта е очевидна. Най-умните и най-добрите хора на света работят с всички сили само за да не позволят на Пролома да отприщи някой кошмар. Представи си какво биха могли да направят с него най-лошите хора и ще разбереш какъв е залогът. — Погледът й се насочи към Пролома. — Тази сграда е най-силно охраняваният обект на Земята. Тя защитава Пролома и всичко, което излиза от него. Както и всичко, което ще излезе от него. И сега всичко е заложено на карта. Охраната не е достатъчна. Хората, които ме измъчваха и убиха баща ми, онези, които сега притежават Шепот в арсенала си, искат да поемат контрола над това място и ако през следващите часове нещата тръгнат зле за нас, ще спечелят.

20.

Външно — в буквалния смисъл на думата — Бордър Таун бе невзрачно място. Представляваше хамбар с олющена червена боя и купчина ръждиви автомобилни части покрай задната стена. Имотът бе очертан от няколко напукани килнати стълба, навремето част от ограда. Чакълест път, едва видим в равнината, простираща се до хоризонта във всички посоки, се губеше в пустошта на югозапад.

Но това беше само привидно. Запустялото място вероятно съдържаше достатъчно огнева мощ, за да отблъсне военно нападение. Дори нападение на американската армия.

Травис стоеше край отворените порти на хангара заедно с Пейдж и петнадесет други, които съставляваха по-голяма версия на екипите, които бе видял в Аляска. Вече бе научил правилните им имена — наричаха се „отделения“, а членовете им бяха „оператори“. В момента бяха облечени цивилно, оръжията и броните лежаха в зелени пластмасови касети, но телата и израженията им показваха, че са калени и добре тренирани хора. Пейдж имаше същия вид. Нямаше съмнение, че е излязла от техните редици, макар че вече бе ясно, че е по-висшестояща от всеки присъстващ.

Нещо проблесна в светлосиньото небе на запад и след малко Травис видя, че е точно това, което беше очаквал — необозначен бял „Боинг 747“.

Ескортираха го два F-16. Когато боингът започна захода си, изтребителите се отделиха и закръжиха високо над пустинята. Травис си помисли, че подобни ескорти сигурно вече са стандартна процедура за полетите на Тангента след случилото се с Хвърчилото.

Минута по-късно голямата машина се приземи на половин километър от тях на необозначен на пръв поглед участък. Травис и останалите отидоха до самолета на три електромобила с гуми за висока проходимост. На подобно нещо го бяха качили и когато беше с качулка на главата. Едва когато се озоваха на петнайсетина метра от самолета, земята под тях стана неестествено равна и Травис осъзна, че пистата е била пред очите му през цялото време. Асфалтът бе с някакъв примес, така че идеално се сливаше с местността; върху него дори бяха изрисувани сенки и зеленикави петна. За всеки самолет или сателит пистата щеше да бъде невидима по всяко време на денонощието. Запита се как ли се ориентират кацащите пилоти и откри отговора — от двете й страни имаше малки лампи с пластмасови похлупаци — груби и с цвета на околния терен. Не светеха. Не бяха светили и преди малко. Най-вероятно бяха ултравиолетови и можеха да се видят единствено с подходящо оборудване.

В сянката на крилото се отвори врата, най-вероятно към багажното отделение. Травис различи зад човека от екипажа вътрешната стълба, която водеше към горното ниво. Ако беше обиколил Хвърчилото по-подробно, сигурно щеше да открие същото разположение.

Пейдж и останалите започнаха да товарят багажа си. Травис им помагаше. Сред касетите забеляза две, които се различаваха от другите — черни вместо зелени. Нямаше нужда да пита за предназначението им.

След няколко минути вече набираха височина и двата F-16 отново се пристроиха до крилете на голямата машина. Самолетът зави на североизток и пое към Швейцария по най-краткия възможен път.

Вътрешното разположение бе същото като на Хвърчилото. Травис седеше в голямо кресло срещу Пейдж в съответствието на стаята, в която бе открил мъртвата Елън Гарнър. Навън Уайоминг се простираше на изток към Небраска, огромен, кафяв и пуст.

— Наистина ли никога не се питаш? — попита Травис.

Пейдж го погледна.

— Моля?

— Говоря за Пролома. Каза, че дори не се опитвате да отгатнете какво има от другата страна. Направо не мога да повярвам.