Пропастта на опрощението

— Ще бъда честна с теб — продължи Антоанет. — Тук долу наистина не ми харесва. Нещо повече — направо съм ужасена. Аз обичам корабите ми да бъдат малки и уютни, с избран от мен самата декор. — Тя местеше светлината на фенерчето по масата от гранули, запълнила половината коридор. Надвеси се над неподвижните черни мехурчета, прокара пръсти по изненадващото топлата и мека повърхност. — Не, това изобщо не е в мой стил. Но пък е твоята, а не моята империя. Казвам го само за да разбереш какво ми струва слизането тук. И се надявам, че няма да оставиш усилията ми невъзнаградени.

Нищо не се случи. Но тя и не беше очаквала да успее от първия опит.

— Джон. — Антоанет реши да рискува да бъде по-фамилиарна. — Струва ни се, че в системата става нещо. Смятам, че ти също имаш своите подозрения по въпроса. Във всеки случай ще ти кажа какво мислим ние… а после ти ще решиш.

Характерът на ветреца се промени. Сега беше по-топъл, а неравномерността му й напомняше накъсано дишане.

— Хури се върна — додаде Антоанет. — Падна от небето преди два дни. Спомняш си Хури, нали? Тя прекара доста време на борда ти и бих се изненадала, ако не я помниш. Та тя казва, че около Арарат се води битка, в сравнение с която войната между демаршисти и конджоинъри прилича на бой със снежни топки. Ако не лъже, горе има две воюващи човешки фракции плюс наистина плашещо количество машини-вълци. Нали си спомняш вълците, Капитане? Видя как Иля използва оръжията срещу тях и доколко това свърши работа.

Ето пак — ветрецът се бе превърнал в леко засмукване.

Според Антоанет това вече се равняваше на привидение от първи тип.

— Тук си с мен, нали?

Последва поредната промяна във вятъра. Той се върна, изви се. Силата му освободи косите й и ги натика в очите й.

Чу прошепната във вихъра дума: “Иля”.

— Да, Капитане, Иля. Добре я помниш, нали? Помниш триумвира. Аз също я помня. Не я познавах отдавна, но достатъчно, за да разбера, че тя не е от жените, които се забравят бързо.

Вятърът бе замрял. Беше останало заядливото засмукване.

Тънкото гласче на здравия разум я предупреди да спре веднага. Беше постигнала ясен резултат: привидение тип едно, без никакво съмнение, и почти сигурно (ако не си беше въобразила гласа) — тип две. Беше достатъчно за един ден, нали? Капитанът беше известен с темпераментността си. Според оставената от нея самата документация, Иля Вольова неведнъж го беше довеждала до кататонично настроение, опитвайки да го придума да реагира по някакъв начин. Често бяха нужни седмици, докато Капитанът излезе от затварянето.

Но триумвирът беше разполагала с месеци или години за изграждането на работните си взаимоотношения с него. Антоанет не мислеше, че разполага с толкова време.

— Капитане — рече тя, — слагам картите на масата. Шефовете са разтревожени. Скорпион е толкова разтревожен, че измъкна Клавейн от острова му Те вземат насериозно Хури. Вече отидоха да видят дали ще могат да й върнат бебето. Ако е права, в нашия океан има конджоинърски кораб, повреден от вълците. Те са тук, Капитане. Настъпил е решителният момент. Или просто си седим и оставяме събитията да се случват около нас, или обмисляме следващия ход. Сигурна съм, че знаеш какво имам предвид.

Внезапно, сякаш някъде с трясък се бе затворила врата или клапа, всмукването престана. Нито ветрец, нито шум, единствено Антоанет, застанала сама в коридора с малкото петно светлина от фенерчето си.

— Мили Боже — прошепна тя.

И тогава, някъде отпред, се появи светъл процеп. Изскърца метал и част от стената на коридора се отмести встрани. Нов вид вятър удари лицето й, нова смесица от биомеханични миризми.

През цепнатината тя видя нов коридор, който завиваше рязко надолу към по-ниските нива. Златистозелена светлина, бледа, като от светулка, се процеждаше от дълбините.

— Изглежда съм била права относно поканата — рече си Антоанет.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Лодките пъплеха по сгъстяващата се вода в периферията на леденото островче и накрая — току до него. От всички страни на корпусите им се виеше вихрушка от ледени парченца. След като изминаха още десет-дванайсет метра, те спряха със скърцане, електромоторите им виеха.

Правоъгълните корпуси бяха изрязали канали в периферията на острова, но още щом престанеше вълнението, мазната сива вода започваше да придобива подозрително неподвижен и перлен вид. Това накара Скорпион да се сети за начина, по който съсирващата се кръв става някак лепкава и гъста. След няколко минути каналите най-вероятно щяха да замръзнат отново.