Пропастта на опрощението

Двамата членове на “Оръжие на сигурността” излязоха първи от лодките, за да се уверят, че ледът е достатъчно твърд и ще издържи цялата група. Другите ги последваха след няколко минути, натоварени с толкова оръжие и екипировка, колкото можеха да носят, като оставиха в лодките доста неща, включително и инкубатора. Твърдата част на ръбовете образуваше около главния връх на айсберга пояс от замръзнала почва, широк пет-шест метра на повечето места. Огромната кристална структура се издигаше над тях. На Скорпион, който беше със схванат врат, му беше неудобно да гледа нагоре повече от няколко минути.

Изчака Клавейн да слезе от лодката, после се приближи до него. Двамата трепереха и потропваха по леда, който напомняше сплетена от дебели шнурове рогозка. Беше коварен, едновременно хлъзгав и неравен. Всяка стъпка трябваше да се прави предпазливо.

— Очаквах вече да ни посрещнат — рече Скорпион. — Фактът, че никой не се появява, започва да ме тревожи.

— И мен. — Клавейн говореше съвсем тихо. — Не сме обсъдили тази вероятност, но е възможно Скейд да е мъртва. Просто не смятам… — Не довърши мисълта си и погледна към Хури. Тя беше приклекнала и сглобяваше останалите части на брайтенбаховото оръжие. — Просто не смятам, че засега тя е съвсем готова да се справи с това.

— Вярваш на всичко, което каза, нали?

— Сигурен съм, че ще намерим тук вътре кораб. Но тя няма причина да вярва, че Скейд е преживяла катастрофата.

— Скейд е от тези, които винаги оцеляват — заяви Скорпион.

— Така е и никога не съм мислил, че ще се озова в положение да искам да бъде вярно.

— Господа?

Двамата се обърнаха към гласа. Беше на Васко. Той беше изминал известно разстояние около ръба и всеки момент щеше да се изгуби зад ъгъла.

— Господа — повтори той, като погледна подред Скорпион и Клавейн право в очите, — тук има отвор.

— До каква дълбочина стига?

— Не знам. Но със сигурност повече от няколко метра. Мисля, че безпроблемно ще се промъкна през него.

— Чакай — каза Скорпион. — Нека предприемаме стъпките си една по една.

Последваха Васко до отвора в леда. За да се доближат до стената, трябваше да се навеждат и да се промъкват между стърчащите хоризонтални шипове, прикривайки очи и лице с опакото на ръцете си. Някакъв инстинкт караше Скорпион да не руши нищо от структурата. Беше обаче почти невъзможно да не го прави, защото, като опитваше да заобиколи внимателно някоя изпъкнала част, защитавайки се от подобната на рапира друга издатина, той неволно чупеше пет-шест други, по-малки шипа. Те се разбиваха на парченца със звън и в диаметър от няколко метра се посипваше водопад от вторично счупени изпъкнали като копия части.

— Онова още ли ти пее? — попита той.

— Не, сър — отвърна Васко, — не по начина, по който го правеше досега. Струва ми се, че продължи само докато слънцето изгряваше.

— Но все още чуваш нещо?

— Не знам, сър. По-тихо е, много по-тихо. Идва на вълни. Не е изключено да си въобразявам.

Скорпион не успяваше да чуе нищо. Той също не беше чул песента на айсберга. Както и Клавейн. Клавейн беше стар, с прогресивно отслабващи сетива. Скорпион беше прасе и способностите му в това отношение бяха горе-долу в същото състояние както винаги досега.

— Готов съм да се промъкна вътре, сър.

Отворът, който беше открил Васко, не беше кой знае колко по-широк от останалите празнини, образувани между неравномерно преплетените ледени клони и остри като игли шипове. Започваше на височината на гърдите: грубо овално разширение, зад което се виждаше някакво по-чисто пространство. Невъзможно беше обаче да се определи докъде стига.

— Оставете ме да проверя — обади се Хури.

През рамо на каишка тя носеше оръжието, което се спускаше надолу по гърба й така, че тежестта му падаше най-вече на едната й страна.

— Може да се влезе и по други начини, но мисля, че този е най-лесният — каза Васко.

— Ще използваме него — заяви Ана Хури. — Стой встрани. Аз влизам първа.

— Чакай — намеси се Клавейн.

Тя присви устни.

— Дъщеря ми е там вътре. Някой да отиде да донесе инкубатора.

— Знам как се чувстваш — промълви Клавейн.

— Нима?

Гласът му прозвуча изумително спокойно.

— Да, знам. Някога Скейд отвлече Фелка. Тръгнах да я търся, точно както правиш ти сега. Мислех, че това е правилният начин на действие. Сега знам, че е било глупаво. За малко не я изгубих. Ето защо не трябва да влизаш първа. Не и ако искаш да видиш отново Ора.

— Той е прав — съгласи се Скорпион. — Нямаме представа какво ще открием вътре в това нещо, нито как ще реагира Скейд, като разбере, че сме тук. Възможно е да изгубим някого. Единственият, когото не можем да си позволим да загубим, си ти.

— Но все пак можете да донесете инкубатора.

— Не — отвърна прасето. — Той остава там, за да не пострада. Не искам да стане на пух и прах при една евентуална престрелка. А ако се окаже, че можем да си осигурим преминаването оттук, ще има време да се върнем за него.

Хури явно оцени логиката в довода му, въпреки че това явно не я направи особено щастлива. Тя отстъпи встрани от отвора.

— Влизам втора — обяви тя.