Пропастта на опрощението

Навлязоха по-навътре в айсберга, следвайки пътя на най-малкото съпротивление. Строежът на леда, преплетен като неудържимо растяща гора, напомни на Скорпион някои от сградите в Мълч на Казъм Сити. Когато чумата ги беше поразила, тяхната система за възстановяване и ремонт беше произвела нещо от рода на тази органична плодовитост. Тук, изглежда, разрастването на леда се провокираше изцяло от странните локални вариации в температурата и въздушните течения. Между две съседни стъпки въздухът се променяше от смразяващ белите дробове до просто студен, а опитите да се движат, насочвайки се по въздушните течения, бяха обречени на провал. На няколко пъти изпита усещането, че се намира в огромни, студени, дишащи бели дробове.

Но пътят им беше все така чист: скрит от дневната светлина, в пастелносинята сърцевина.

— Това е музика — обади се Джакотет.

— Какво? — попита Скорпион.

— Музика, сър. Онзи тих звук. Преди ехото беше прекалено силно. Не успявах да различа нищо. Но сега вече съм сигурен, че е музика.

— Музика ли? Защо, по дяволите, ще има музика тук?

— Не знам, сър. Много е тиха, но определено я има. Призовава към предпазливост.

— Аз също я чувам — намеси се Хури. — И аз призовавам да побързаме, дяволите да го вземат.

Тя свали едно от оръжията на колана си и стреля по най-гъсто струпаните ледени шипове пред себе си. Те експлодираха и се превърнаха в бяла мраморна прах. Ана Хури престъпи през руините и вдигна пистолета към следващата пречка.

Клавейн направи нещо с ножа си и той започна да бръмчи, току в слуховия праг на Скорпион. Острието се замъгли. Клавейн го прекара през едно от по-малките ледени копия и мълниеносно го преряза.

Продължаваха нататък, все по-далеч от светлината. Скорпион беше благодарен, че е с ръкавици, но сега му се струваше, че е забравил да си ги сложи. Трябваше да поглежда неведнъж към тях, за да се увери, че са все още на ръцете му. Казваха, че хиперпрасетата усещат студа по-остро от стопроцентовите хора: някакъв каприз в свинската биохимия, който генните инженери не бяха сметнали за необходимо да модифицират.

Тъкмо си мислеше за това, когато Хури заговори възбудено. Вървеше най-отпред въпреки усилията на останалите да я задържат по-назад.

— Напред има нещо — обяви тя, — и ми се струва, че вече усещам Ора. Трябва да сме близо.

Клавейн се озова незабавно зад нея.

— Какво виждаш?

— Страната на нещо тъмно. Не като леда.

— Трябва да е корветата — реши старецът.

Напреднаха още десетина метра, което им отне поне две минути. Ледът беше толкова дебел, че сега ножчето на Клавейн успяваше да окастри само незначителни части от него, а Хури беше достатъчно разумна, за да не използва оръжието си толкова близо до сърцевината на айсберга. Около тях ледените образувания бяха придобили обезпокояващ нов характер. Лъчът от фенерчето на Джакотет осветяваше подобия на кръстосани бедрени кости или странни жилести стави от кости и хрущял.

Тогава плътността на конструкцията започна да изтънява. Внезапно се озоваха в сърцевината на айсберга. Пред тях се разкри нещо като таван, осеян със и поддържан от огромни стволове люспест лед, който се издигаше от пода. Гъстата плетеница продължаваше до далечния край на така образуваната камера.

В средата се виждаха руините на кораб.

Скорпион не се смяташе за специалист по конджоинърските летателни апарати, но доколкото знаеше, този клас корвета трябваше да представлява гладка, ултрачерна какавида. Трябваше да е бодлива като ужасяващ инструмент за разпити. По всмукващата светлината повърхност на корпуса й не трябваше да има и следа от свръзки. И корабът определено не трябваше да е полегнал на една страна, с пречупен гръбнак, срязан като подложен на дисекция екземпляр, със замръзнали насред експлозията вътрешности. Мръсотията от машинните части не би трябвало да заобикаля трупа, нито пък частите от корпуса, остри и неравни като парчета стъкло, би трябвало да лежат около останките от кораба като надгробни камъни.

Това не беше единственото нередно нещо около корветата. Тя пулсираше, издаваше мъркащи звуци в стакато на долния праг на чуваемост на Скорпион. Той ги усещаше по-скоро в корема си, отколкото ги чуваше. Това беше музиката.

— Не е на добре — обади се Клавейн.

— Все така усещам Ора — рече Хури. — Тя е там вътре, Клавейн.

— Не е останало кой знае какво от кораба, в което да бъде — отвърна той.

Скорпион забеляза, че за миг дулото на брайтенбаховото оръжие се вдигна към Клавейн и описа дъга. Това трая само миг и нищо в изражението на Хури не подсказваше, че е на път да изгуби самоконтрол, но все пак го накара да се позамисли.

— Тук все още има кораб — намеси се той. — Може да е в лошо състояние, Невил, но е напълно възможно в него все още да има някой. А и нещо прави тази музика. Не би трябвало да се предаваме.

— Никой не е имал подобно намерение — отговори Клавейн.

— Студът идва от кораба — каза Ана. — Излива се от него, все едно е неговата кръв, и сега тя изтича.

Клавейн се усмихна.

— Студът му изтича като кръв? Можеш да го кажеш отново.

— Моля?

— Стара шега. Която не звучи особено добре на нортски.