Пропастта на опрощението

Хури сви рамене. Тръгнаха към останките.

В долния край на полегатия, осветен в зелено коридор, в който беше поканена, Антоанет откри ехтящо помещение с неопределени пропорции. Предполагаше, че е слязла пет-шест нива надолу, преди подът на коридора да се изравни. Но нямаше смисъл да започва да търси местоположението си на джобната главна карта на кораба, която се беше доказала като безнадеждно остаряла дори преди привиденията да я накарат да дойде тук.

Тя спря, като засега държеше фенерчето запалено. Зелена светлина се провираше през подобните на ребра летви на тавана. Накъдето и да насочеше лъча, се натъкваше на машинария — огромни ръждясали купчини, които се простираха дотам, докъдето достигаше светлината. Железарията варираше от по-високи от Антоанет извити метални плочи за облицоване на корпуса, до човешки произведения с големината на палец, покрити с крехко зелено покритие от нещо като котлен камък. Помежду им се виждаха бронзови части от помпи, увредени крайници и сензорни органи на корабни слуги, натрупани на килнати на една страна купчини. Все едно се намираше в механична кланица.

— Е, Капитане — проговори Антоанет, като внимателно постави шлема пред себе си. — Ето ме, дойдох. Предполагам, че ме доведе тук с някаква цел.

Машинарията се размърда. Една от купчините се раздвижи, сякаш бутната от невидима ръка. Размесените механични части се понесоха, оживени от все още работещите части на слуги в купа. Крайниците им се сгъваха и разгъваха с хипнотизираща координация. Антоанет затаи дъх. Сигурно беше очаквала нещо от този род — истинско привидение от трети тип, точно като описаното от Полфри, но въпреки това действителността й подейства изнервящо. От толкова близо потенциалната опасност от машинарията беше голяма. Имаше остри ръбове, които можеха да режат и секат, движещи се на панти части, които бяха способни да чупят и да осакатяват.

Но машинарията не се спусна към нея. Вместо това продължи да се движи и да се организира. На пода падаха парченца и се извиваха глупаво. Отделени крайници се разгъваха и стискаха. Части с очи се пулеха и премигваха. Червените линии на оптични лазери се носеха към Антоанет и се плъзгаха по гърдите й, без да й вредят.

Очевидно я триангулираха.

Купчината се срути. Безполезните неща по нея се сринаха като лавина, за да разкрият онова, което се образуваше в сърцевината й. Беше също машина, набор от стари части, загатващи човешки форми. Скелетът — основната арматура на нещото — бе образуван от може би десетина крайници на слуги, захванати здраво с манипулаторите си един за друг. Стоеше изправен, балансирайки майсторски върху удебелените части на метални стави. Около него като сърма бяха увити кабели и жици, свързвайки отделните части. Главата представляваше паянтова конгломерация от сензори, събрани по начин, който напомняше неопределено пропорциите на човешки череп и лице. На места кабелите все още проблясваха от късите съединения. Антоанет усети силна миризма на горещ заварен метал, която рязко я върна към времето, когато бе работила в “Буревестник” под бдителния поглед на баща си.

— Струва ми се, че трябва да кажа “здравей” — произнесе тя.

В едната ръка на Капитана имаше нещо, което не бе забелязала досега. Крайникът се насочи към нея и нещото политна, като описа грациозна парабола във въздуха. Някакъв рефлекс я накара да се протегне и да го хване във въздуха.

Беше чифт очила.

— Предполагам искаш да ги сложа — рече тя.

Разбитият черен корпус се извисяваше над тях. Отстрани се виждаше висока пукнатина, по чиито краища имаше нещо черно и кристалообразно. Скорпион наблюдаваше мълчаливо как Джакотет клекна, за да го огледа. Бялата пулсация на дъха му се очертаваше отчетливо на тъмния фон на съсипаната броня. Скритите му в ръкавици пръсти докоснаха пяната, проследявайки странната й ъгловатост. Това беше израстък от черни кубчета с размери на зарчета, подредени в спретнати стъпаловидни структури.

— Внимавай — обади се Хури. — Мисля, че разпознавам това нещо.

— Това е инхибиторска машинария — промълви едва чуто Клавейн.

— Тук? — възкликна Скорпион.

Клавейн кимна със сериозен вид.

— Вълци. Те са тук, сега, на Арарат. Съжалявам, Скорп.

— Абсолютно сигурен ли си? Не може ли да е просто някаква чудатост, използвана от Скейд?

— Сигурни сме — отвърна Хури. — С Торн получихме една доза от това нещо около Рок, в последната система. Оттогава не съм ги виждала толкова близо, но това не е от нещата, които се забравят бързо. Само видът им е достатъчен да ме изплаши до смърт.

— Не изглежда да прави кой знае какво — каза Джакотет.

— Инертно е — поясни Клавейн. — Трябва да е инертно. Галиана също се е натъкнала на това нещо в дълбокия Космос. Пробило си път през кораба й и вътре се събрало, образувайки атакуваща машинария. Изтребило целия й екипаж, сектор след сектор, докато останала само Галиана. И тогава се заело с нея. Повярвайте ми: ако функционираше, вече щяхме да сме мъртви.

— Или щяха да изсмучат цялата информация от черепите ни — добави Хури. — И, повярвайте и на мен, този вариант съвсем не е за предпочитане.