Пропастта на опрощението

— Мислиш, че тя би могла дотолкова да промени положението? — възкликна Клавейн.

— Тя вече го направи, човече. Ако не беше тя, нямаше да се доберем до тази система.

— Все още ли смяташ, че тя е тук? — попита Скорпион.

— Тук е. Просто не мога да кажа къде.

— Аз също долавям сигнали — добави Клавейн, — но са насечени и объркани. Има прекалено много ехо от всичките полуфункциониращи системи в този кораб. Не мога да кажа дали става дума за един, или няколко източника.

— И в такъв случай какво правим? — поинтересува се прасето.

Клавейн насочи фенерчето си към мрака. Лъчът разряза приказните зъбери и съзвездия от замръзнали черни кубчета.

— Там някъде би трябвало да бъде отделението за двигателните системи — рече той. — Не е сред вероятните места, където трябва да се търсят оцелели. — Изви се, като продължаваше да движи лъча и накланяше глава, за да види по-добре непознатата му територия. — Оттук, струва ми се. Източникът на музиката като че ли също е тук. Внимателно, проходът е доста тесен.

— И къде ще ни отведе това? — попита Скорпион.

— В жилищната част и командния пункт. Предполага се, че ще ги разпознаем, когато стигнем там.

— Тук е по-студено — отбеляза Хури.

Тръгнаха към онази част от кораба, която бе посочил Клавейн. Отпред се виждаше цепнатина и останки от преграда. Въздухът беше толкова студен, сякаш всеки момент щеше да замръзне до твърда маса.

Скорпион се огледа назад — умът му си правеше шеги с него, приписваше мудно движещи се вълнички на катраненочерната машинария на вълците.

Затова пък нещо помръдна напред. Част от сянка се отдели от стената, черна на черния фон.

Хури вече беше насочила дулото на оръжието си към нея.

— Не! — извика Клавейн.

Прасето чу щракването на спусъка на брайтенбаховото оръжие. Трепна и се подготви за енергийния удар. Това действително не беше най-подходящото оръжие, когато противниците се намираха близо един до друг.

Нищо не се случи. Ана Хури наведе дулото с няколко сантиметра. Беше натиснала спусъка, но не достатъчно, за да бъде произведен изстрел.

Ножът трепереше в ръцете на Клавейн като млада змиорка.

Черното присъствие се превърна в човек в черен скафандър-броня. Скафандърът се движеше вдървено, сякаш беше ръждясал. Стискаше в едната си ръка някаква тъмна форма. Фигурата направи още една стъпка и тогава се строполи. При падането й на земята се чу звук като от удар на метал в метал. Черни кубчета, покрити с лед, се пръснаха на всички страни. Оръжието, или каквото и да държеше човекът в ръката си, се плъзна настрани и се удари в стената.

Скорпион се наведе да го вземе.

— Внимателно — каза отново Клавейн.

Свинските копита на Скорпион обхванаха закръглените контури на конджоинърското оръжие. Постара се да го стисне така, че ако се наложи, да бъде в състояние да натисне спусъка. Но това се оказа невъзможно. Ръкохватката доказваше, че оръжието не е предназначено да бъде използвано от прасета.

Скорпион го хвърли ядосано на Клавейн.

— Може би ти ще успееш да го накараш да проработи.

— Спокойно, Скорп. — Клавейн пъхна оръжието в джоба си. — И при мен няма да проработи, освен ако Скейд не е проявила нехарактерно безгрижие във връзка със защитата си. Но поне можем да го вземем, за да не се използва за беля.

Хури нарами оръжието си и се приведе към падналата фигура.

— Не е Скейд — обяви тя. — Прекалено е едра, а и гребенът на шлема не е с подходящата форма. Долавяш ли нещо, Клавейн?

— Нищо смислено — отвърна той. Успокои потрепващото острие на ножа и го мушна в един от джобовете си. — Какво ще кажете да свалим този шлем и да видим с кого си имаме работа, а?

— Нямаме време за губене — отвърна Скорпион.

Клавейн се зае с херметичните закопчалки на шлема.

— Това ще отнеме само минутка.

Крайчетата на копитата на прасето бяха безчувствени, координацията му като че ли започваше да се влошава. Не се съмняваше, че Клавейн страда от същото, а за отключването на сложния механизъм на шлема на скафандъра бяха нужни истинска сила и точност.

Чу се щракване, после стържене на метал в метал и звук от изравняването на въздушното налягане. Шлемът се отвори между треперещите пръсти на стареца, който го постави внимателно върху леда, с ръба надолу.

Пред тях се показа лицето на млада конджоинърка. Тя имаше същия безупречен, сякаш изваян от скулптор вид като своята наставница. Лицето й беше широко и със сплескани черти, безкръвната й кожа беше с цвета на снежинките, образувани на екрана на монитора от статичното напрежение. Невронният гребен — разпръскващият горещината ръб от кост и хрущял, който минаваше от горната част на челото до тила й — не беше толкова екстравагантен като онзи, който Скорпион беше видял на главата на Скейд, и почти със сигурност не беше така полезен като индикатор за емоционалното й състояние. Вероятно бе създаден с по-усъвършенствани невронни механизми.

Устните й бяха сиви, а веждите — жьлтеникаво-бели като чиста хромова боя. Тя отвори очи. На светлината на фенерчето ирисите й имаха метален сиво-син цвят.

— Кажи нещо — обади се Клавейн.