Пропастта на опрощението

— Не мога да го направя, Невил.

— Трябва. Това ме убива.

Черното було на инхибиторската машина поглъщаше дланта му. В този момент Скорпион осъзна, че в това нещо вече няма място за върховете на пръстите му. Те бяха изядени.

Натисна бутона за активиране на ножа. Той се изви в ръката му, жив и готов за действие. Усети високочестотното бръмчене чрез дръжката. Острието се бе превърнало в сребърна мъгла, като потрепващите крилца на колибри.

— Отрежи я, Скорп. Веднага. Бързо и чисто. Три сантиметра над машинарията.

— Ще те убия.

— Не, няма. Ще го преживея. — Клавейн направи пауза. — Преустанових усещането за болка. Имплантите в кръвта ще се справят със съсирването. Няма за какво да се притесняваш. Просто го направи. Веднага. Преди да съм си променил мнението или това нещо да намери кратък път до главата ми.

Скорпион кимна, беше ужасен от онова, което се налагаше да направи, но съзнаваше много добре, че няма избор.

Подхвана поразената ръка на Клавейн в лакътя, като внимаваше машинарията да не докосва собственото му тяло. Ножът бръмчеше и вибрираше. Доближи подобното на мъгла бързо движещо се острие до ръкава.

И се вгледа в лицето на Клавейн.

— Сигурен ли си?

— Скорп. Давай. Като приятел. Направи го.

Скорпион натисна ножа надолу. Не усети никаква съпротива, когато острието премина през плата, плътта и костта.

Половин секунда по-късно всичко свърши. Отрязаната точно над китката ръка падна върху леда със солиден удар. Клавейн се отпусна назад със стон, изчерпал и последната сила, която бе успял да събере до този момент. Беше казал, че е блокирал всички болезнени сигнали, но някакво остатъчно послание трябва да бе достигнало до главния му мозък, или пък онова, което бе чул Скорпион, беше израз на граничещо с отчаяние облекчение.

Джакотет коленичи до Клавейн и отдели от колана си аптечка за даване на първа помощ. Клавейн се беше оказал прав: загубата на кръв от раната беше незначителна. Той притискаше силно осакатената си ръка към корема си, докато Джакотет приготвяше превръзка.

От отрязаната длан се дочу шум като от раздвижване. Черните машини се отделяха една от друга, освобождавайки останалата плът. Движеха се колебливо, сякаш лишени от енергията, която извличаха от топлината на живите тела. Кубчетата изтичаха от дланта, забавяха движението си и спираха, превръщайки се в част от спящата черна маса, изпълнила кораба. Дланта лежеше там, плътта й представляваше контузен пейзаж от наскоро направени синини и старчески петна, но беше почти недокосната с изключение на разядените до първата става върхове на пръстите.

Скорпион спря потрепването на ножа и го остави на земята.

— Съжалявам, Невил.

— Веднъж вече съм я губил — промълви старецът. — Тя наистина не означава чак толкова много за мен. Благодарен съм ти, че направи каквото трябва.

После се облегна назад на стената и затвори очи за още няколко секунди. Неравномерното му дишане се чуваше отчетливо. Напомняше нечии неумели опити да реже с трион.

— Добре ли си? — попита прасето, без да изпуска от погледа си отрязаната длан.

Клавейн не отговори.

— Не знам достатъчно за конджоинърите, за да съм наясно каква доза шок са в състояние да поемат — обади се полушепнешком Джакотет, — но знам, че този човек се нуждае от почивка, и то от много почивка. Първо на първо е стар и от доста време не е имало кой да направи фина настройка на онези машинки в кръвта му. Случилото се може да му се отрази много по-зле, отколкото си мислим.

— Трябва да продължаваме нататък — обади се Хури.

— Тя е права — размърда се Клавейн. — Някой да ми помогне да се изправя. Загубата на дланта не ме спря последния път, няма да ме спре и сега.

— Чакай малко — каза Джакотет и довърши превръзката.

— Ти трябва да останеш тук, Невил — обяви Скорпион.

— Ако остана тук, Скорп, ще умра. — Клавейн изохка от усилието да се изправи сам. — Помогнете ми, по дяволите. Помогнете ми!

Скорпион го повдигна, за да стъпи на крака. Той се олюля, все така притиснал превързаната си ръка до корема.

— Все още мисля, че е по-добре да изчакаш тук — настоя прасето.

— Скорп, всички сме изправени пред заплахата от хипотермия. Ако го чувствам аз, значи го чувстваш и ти. Засега единственото, което ни предпазва от нея, са адреналинът и движението. Затова предлагам да продължим да се движим. — Пресегна се и взе ножа оттам, където го беше оставил Скорпион. Пъхна го обратно в джоба си и заяви: — Радвам се, че го взех.

Скорпион погледна към земята.

— А дланта?

— Остави я. Могат да ми отгледат нова.

Последваха студеното течение, водещо към предната част на катастрофиралия кораб на Скейд.

— С мен ли става нещо, или музиката току-що се промени? — попита Хури.

— Промени се — отвърна Клавейн. — Но е пак от Бах.

ДВАЙСЕТ

Хела, 2727 година