Пропастта на опрощението

Рашмика наблюдаваше как свалят айсджамъра към движещата се лента на пътя. Когато ските му докоснаха леда, се разлетя леден прашец. Двамата мъже в скафандри на покрива на айсджамъра отделиха куките и ги поставиха върху лебедките, преди да се понесат обратно нагоре към машината от кервана. Превозното средство на Крозе, което от това разстояние изглеждаше миниатюрно, се заклати с рев и се движи успоредно с кервана в продължение на неколкостотин метра, преди да позволи да бъде бавно задминато от боботещата процесия. Рашмика гледа след него, докато се изгуби от погледа й зад скърцащите колела на една от машините.

Отстъпи от наклонения панорамен прозорец. Сега вече всичките й мостове за връщане бяха изгорени. Но решимостта й да продължи не беше намаляла изобщо. Нямаше да се откаже, каквото и да й струваше това.

— Както виждам, си взела решението си.

Рашмика се обърна. Гласът на квестор Джоунс я шокира: мислеше, че е сама.

Зеленото животинче на квестора чистеше лице с единствения си останал здрав преден крайник, увило здраво като с турникет опашката си около горната част на ръката му.

— Не е нужно тепърва да вземам решение — отвърна тя.

— Надявах се писмото от брат ти да те вразуми, но очевидно не е успяло. Сега поне имаме една малка изненада за теб.

— Моля?

— Маршрутът ни беше леко променен — поясни той. — Осъществяването на срещите ни с катедралите ще отнеме малко повече време от предвиденото.

— Надявам се, че не се е случило нещо сериозно.

— Вече ни се наложи да се забавим толкова по пътя, че не е възможно да наваксаме, ако се движим по обичайния маршрут на юг. Възнамерявахме да прекосим пукнатината Гинунгагап близо до кръстопътя Гъдбранд, после да продължим на юг по пътя Хирокин, докато стигнем Неизменния път, където ще се срещнем с катедралите. Но сега това просто е невъзможно, край прохода Хирокин е имало големи ледопади. Нямаме средства да го почистим, поне не бързо, а най-близкият керван с подходяща апаратура е заседнал на Мрачния кръстопът, закован на място от светкавично образувал се ледник. Така че са налага да минем по някой кратък път, ако не искаме да закъснеем още повече.

— Кратък път ли, квесторе?

— Наближаваме пукнатината Гинунгагап. — Тук той направи пауза. — Знаеш за нея, разбира се. На всеки му се налага да я пресече в една или друга точка.

Рашмика си представи подобната на жива рана пукнатина, дълбок каньон с отвесни страни, пресичащ диагонално екватора. Това бе най-голямата геоложка характеристика на планетата, първото, на което Куейч беше дал име при приближаването си.

— Аз мислех, че има само едно безопасно място за прекосяването й — рече тя.

— За катедралите — да — съгласи се квесторът. — Пътят се отклонява леко на север, където стените на Пукнатината позволяват на катедралите да слязат до дъното. Този процес изисква доста усилия, отнема дни, а при изкачването от другата страна трябва да бъде повторен. Те трябва да бъдат доста пред Халдора, за да не изостанат. Наричат този маршрут “Дяволската стълба” и управителят на всяка катедрала тайничко се бои от него. Спускането става по тясна пътека и пропаданията не са рядкост. На нас обаче не ни се налага да вървим по Дяволската стълба: Пукнатината може да бъде прекосена и на друго място. Една катедрала не може да мине по него, но керванът тежи несравнимо по-малко от която и да било катедрала.

— Моста ли имаш предвид? — попита Рашмика с тръпка от страх и лоши предчувствия.

— Значи си го виждала.

— Само на снимки.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е много красив, красив и деликатен, като от стъкло. Прекалено деликатен, за да бъде използван от машини.

— И преди сме минавали по него.

— Но никой не знае колко такива минавания е в състояние да издържи.

— Мисля, че можем да се доверим на скътлърите в това отношение, а, как смяташ? Според специалистите този мост стои там от милиони години.

— Казват много неща — отвърна момичето, — но не знаем със сигурност каква е възрастта му или кой го е построил. Не прилича на нищо от другите работи, които са останали от скътлърите, нали? И определено не знаем дали е бил предназначен да се минава по него.

— Изглеждаш неестествено разтревожена от една, честно казано, технически проста маневра, която ще ни спести много безценни дни. Може ли да попитам защо?

— Защото знам как се казва това място. Пукнатината Гинунгагап е името, което е дал Куейч на каньона, но го наричат по още един начин, нали така? Особено онези, които решават да прекосят моста. Наричат я “Пропастта на опрощението”. Казват, че е по-добре да си се пречистил от греховете, преди да тръгнеш по него.

— Но ти, разбира се, не вярваш в съществуването на греха, нали?

— Вярвам в съществуването на активната, непрекъснато вършеща нещо глупост — отвърна Рашмика.

— Е, не е необходимо да се притесняваш заради това. Просто се наслаждавай на гледката като останалите поклонници.

— Аз не съм поклонник — уточни тя.

Квесторът се усмихна и пъхна нещо в устата на своето животинче.

— Всички сме или поклонници, или мъченици. Доколкото показва опитът ми, за предпочитане е да бъдеш поклонник.