Пропастта на опрощението

— Помня, че беше тук и че бяхме сами. Помня, че лежеше в едно легло, а около нея имаше хора.

Какво трябваше да му каже сега? Че причината Иля да се намира в това легло бяха нараняванията, получени при усилията й да осуети самоубийствения опит на Капитана, когато той насочи едно от оръжията в оръжейната към корпуса на кораба. Белегът, който беше нанесъл на корпуса, се виждаше и досега — вертикална цепнатина от едната му страна. Беше сигурна, че на определено ниво той знае всичко това, както и че не е нужно да му го напомня точно сега.

— Тя умря, опитвайки да спаси всички ни — поясни Антоанет. — Дадох й да използва моя кораб, “Буревестник”, след като с негова помощ спасихме последните жители от колонията на Ризургам.

— Но аз помня, че тя не беше добре.

— Не толкова, че да не може да управлява кораб. Тя очевидно усещаше нужда да изкупи нещо. Помниш ли как постъпи с обитателите на колонията, когато екипажът ти опитваше да открие Силвест? Как ги накара да помислят, че ще изтреби цяло селище в пристъп на раздразнение? Затова те искаха да я осъдят като военен престъпник. Питам се дали накрая не беше започнала да вярва сама в това. Как можем да знаем какво е ставало в главата й? Ако достатъчно хора те мразят, не е трудно да започнеш да се питаш дали не са прави.

— Тя не беше особено добра жена — каза Капитанът, — но не беше и такава, каквато я изкарваха. Правеше винаги само това, което смяташе правилно за кораба.

— И това я прави добра жена за мен. Точно сега корабът е единственото, което имаме, Джон.

— Мислиш ли, че се получи при нея?

— Кое?

— Изкуплението, Антоанет. Мислиш ли, че това промени нещо поне мъничко в края на краищата?

— Не мога да гадая какво е ставало в ума й.

— Това промени ли нещо за останалите?

— Сега сме тук, нали така? Измъкнахме се от системата живи. Без онова, което направи Иля, вероятно всички щяхме да бъдем изтребени в рамките на няколко светлинни часа в пространството около Ризургам.

— Надявам се, че си права. Аз й простих, знаеш ли?

Антоанет знаеше, че Иля бе позволила Смесената чума на Капитана в крайна сметка да погълне кораба. Тогава това й се бе сторил единственият начин да избави кораба от един съвсем различен тип паразит. Не й се вярваше Иля да бе взела лесно решението си. Също така — базирайки се върху доста ограничения си контакт с тази жена — не мислеше, че съобразяването с чувствата на Капитана бе повлияло особено върху решението й.

— Изключително великодушно от твоя страна — отвърна тя.

— Осъзнавам, че го направи заради кораба. Осъзнавам, че така можеше просто да ме убие. И мисля, че го искаше, след като научи как постъпих със Саджаки.

— Съжалявам, но това е станало доста преди идването ми тук.

— Аз убих един добър човек — призна Капитанът. — Иля го разбра. Когато ми причини това, когато ме превърна в това, което съм сега, тя знаеше какво съм извършил. Предпочитам да ме беше убила.

— В такъв случай си платил за това, което си направил — отговори Антоанет. — И дори да не беше платил тогава, дори Иля да не ти беше причинила това, пак нямаше да бъде от значение. От значение е, че спаси сто и шейсет хиляди души от сигурна смърт. Платил си за онова единствено престъпление сто хиляди пъти.

— Така ли е устроен да работи според теб светът, Антоанет?

— За мен това е достатъчно, Джон, но какво ли пък разбирам аз? Аз съм просто дъщеря на пилот от Ръждивия пояс.

Настъпи тишина. Все така с шлема в ръце, Капитанът хвана края на разгъващия се като акордеон червен маркуч и го свърза със специално предназначения за тази цел отвор отстрани на шлема. Взаимодействието между реалния обект и симулираното присъствие изглеждаше смущаващо цялостно и истинско.

— Въпросът е, Антоанет, какъв смисъл имаше да спасяваме живота на тези хора, след като, както по всичко личи, ще умрат сега, тук, на Арарат?

— Не знаем дали някой ще умре. Засега инхибиторите не са стигнали до нас.

— Все пак на човек му се иска да има някаква гаранция.

— Трябва да имаме предвид немислимото, Джон. Ако стане най-лошото, ще се наложи да напуснем Арарат. И изпълнението на плана ще зависи от теб.

Капитанът доближи шлема до пръстена около врата си, завъртя го напред-назад, докато чу щракването на свързващите механизми. Стъклото пред лицето беше все още вдигнато. Белите очни ябълки на очите му приличаха на ярки полумесеци върху потъналата в сянка карта на лицето му. Зелени и червени цифри се отразяваха върху кожата му.

— Не ти липсва дързост, щом си дошла тук сама, Антоанет.

— Не мисля, че сега е времето на страхливците.

— Такова време никога не е имало — увери я той и започна да спуска стъклото пред лицето си. — Във връзка с онова, което искате от мен?

— Да?

— Ще помисля по въпроса.

После Капитанът се обърна и се изгуби бавно в мрака. Издигна се лека вихрушка от червено-кафява прах, за да го скрие напълно от погледа на Антоанет. Беше като пясъчна буря на Марс.

Хела, 2727 година