Пропастта на опрощението

— Добре — произнесе одобрително той. Завъртя шлема в ръцете си, за да види дали няма следи от износване. Антоанет забеляза, че от едната страна имаше празно кръгло гнездо, в което трябваше да влезе червеният маркуч. — Благодаря ти, че ми го донесе. Оценявам жеста ти.

— Оставил си го на Полфри. Не беше случайност, нали?

— Така мисля. Как го нарече — “покана” ли? Не си далеч от истината, струва ми се.

— Приех го като знак, че искаш да говориш с някого.

— Ти като че ли изгаряше от желание да говориш с мен.

— Всички изгаряхме. Всички изгаряме от желание. — Погледна привидението със смесица от страх и опасно, изкусително облекчение. — Имаш ли против да те питам нещо? — Прие мълчанието му за съгласие. — Как да те наричам? “Капитане” не ми се струва съвсем редно, не и сега, след нашата взаимна проява на доверие.

— Справедлива забележка — съгласи се той, но не прозвуча напълно убеден. — Засега Джон ще свърши работа.

— В такъв случай, Джон, с какво заслужих това? Не само защото връщам шлема, нали?

— Както казах, ти явно изгаряше от желание да говорим.

Антоанет се наведе, за да вдигне фенерчето си.

— Опитвам да се добера до теб от години, но без никакъв успех. Какво се промени?

— Сега се чувствам различно — отвърна той.

— Сякаш си бил заспал и най-сетне си се събудил?

— По-скоро сякаш сега изпитвам нужда да бъда буден. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Не съм сигурна. Може да прозвучи неучтиво, но… с кого точно разговарям?

— Разговаряш с мен. Какъвто съм. Какъвто бях.

— Никой не знае всъщност кой си бил, Джон. Този костюм ми изглежда доста стар.

Скритата в ръкавица ръка премина по кутията върху гърдите, очертавайки някаква шарка. На Антоанет това й заприлича на благословия, но беше напълно възможно да е и превърнала се във втора природа инспекция на жизненоважните системи. “Доставка на въздух, непокътнатост на налягането, термален контрол, комуникация, отвеждане на отпадъчните продукти. — тя самата също знаеше наизуст този списък.

— Аз бях на Марс — рече той.

— Аз никога не съм била там.

— Така ли?

Стори й се разочарован.

— Всъщност не съм виждала чак толкова много светове. Йелоустоун, малко от Ризургам и това място. Но никога Марс. Какво представлява?

— Различен. По-див. По-студен. Безжалостен. Непрощаващ. Жесток. Първичен. Суров. Красив. Като темпераментен любовник.

— Но това е било доста отдавна, нали?

— Аха. На каква възраст е според теб Този скафандър?

— Дяволски античен ми изглежда.

— Такива не се произвеждат от двайсет и първи век. Вие мислите, че Клавейн е стар, реликва от историята. Но аз бях вече старец, когато той е поел за първи път въздух.

Изненада се, като го чу да споменава името на Клавейн. Явно Капитанът беше доста по-наясно със ставащото на кораба, отколкото си мислеха някои.

— В такъв случай си изминал доста дълъг път — каза тя.

— Беше много, много дълго и странно пътуване, да. И гледай къде ме отведе.

— Сигурно имаш доста интересни истории за разказване.

Антоанет смяташе, че има две безопасни сфери за разговор: настоящето и далечното минало. Последното й желание беше Капитанът да се спре върху неотдавнашното си разболяване и странната си трансформация.

— Има някои истории, които не искам да разказвам — поясни той. — Но това не се ли отнася за всички нас?

— Аз не бих оспорила подобно твърдение.

Върху тънките му устни се появи намек за усмивка.

— Някакви тъмни тайни в твоето минало ли, Антоанет?

— Нищо, заради което да си загубя съня, не и когато имаме толкова неща, за които да се тревожим.

— А! — Той въртеше шлема в ръцете си. — Трудно разрешимият проблем на настоящето. Аз съм наясно с нещата, разбира се, може би дори по-добре, отколкото си мислите. Знам например че в системата има и други сили.

— Усети ли ги?

— Именно шумът от тях ме събуди от дългите ми, спокойни сънища за Марс.

Капитанът се вгледа в изображенията и стикерите по шлема и ги погали с дебелия връх на единия от скритите си в ръкавицата пръсти. Антоанет се запита какви ли спомени събуждаха, спомени, запазени измежду петстотинте или дори шестстотинте преживени години. Спомени, покрити със сивата прах на столетията.

— Решихме, че се събуждаш — рече тя. — През последните няколко седмици започнахме да усещаме по-осезаемо присъствието ти. Не помислихме, че е съвпадение, особено след онова, което ни разказа Хури. Знам, че си спомняш Хури, Джон, иначе нямаше да ме доведеш дотук.

— Къде е тя?

— С Клавейн и другите.

— А Иля? Къде е Иля?

Антоанет се изпоти. Изкушението да излъже, да изрече някаква успокояваща баналност беше непреодолимо. Но не се усъмни нито за миг, че Капитанът ще прозре всеки опит за измама.

— Иля е мъртва.

Черно-бялото кепе се наведе надолу.

— Надявах се, че съм го сънувал — промълви той. — Това е проблемът сега. Невинаги мога да отлича реалното от въображаемото. Нищо чудно да сънувам и теб в този момент.

— Аз съм реална — увери го Антоанет, сякаш това можеше да промени нещо. — Но Иля е мъртва. Помниш какво стана, нали?

Гласът му беше тих и замислен, като на дете, което си припомня важните събития в някоя приказка.