Пропастта на опрощението

Арарат, 2675 година

Антоанет сложи очилата. Гледката, която се разкриваше през тях, беше като замъглено копие на реалното помещение, с червени каназиански цифри, попадащи в дясната част на зрителното й поле. За момент нищо друго не се промени. Събраната просто така скелетоподобна машина, привидение от трети тип, продължаваше да стои насред захвърлените железарии, от които бе родена, с един замръзнал във въздуха крайник в акта на хвърлянето на очилата.

— Капитане… — започна тя.

Но още преди да успее да произнесе тази дума, Капитанът и неговите отломки се сляха с общия фон, изгубвайки определеността си и контраста, и се смесиха с останалата натурия в помещението. Очилата не работеха безупречно и в една четвъртита част от зрителното поле на Антоанет скелетоподобната машина остана същата, но навсякъде другаде изчезна като сграда зад стена от пъплеща откъм морето мъгла.

На Антоанет това не й хареса. Машината не я заплашваше, но я смущаваше фактът, че няма точна представа за нейното местоположение. Посегна към очилата с намерението да ги свали, но в ухото й избръмча глас:

— Недей. Остави ги. Нужни са ти, за да ме виждаш.

— Капитане?

— Обещавам, че няма да ти сторя нищо лошо. Гледай.

Тя погледна. Сега в зрителното й поле започна бавно да се оформя нещо. Човешка фигура — този път изключително реална — се появяваше ей така, от нищото. Антоанет отстъпи неволно назад, закачи фенерчето си в някакъв предмет и го изтърва на пода.

— Не се плаши — успокои я той. — Нали за това си дошла?

— Точно сега вече не съм съвсем сигурна — отвърна едва чуто тя.

Човешката фигура беше излязла от историята. Мъжът носеше наистина древен скафандър, торбест, издут, от набръчкана ръждивооранжева материя. Ботушите и ръкавиците с дебели пръсти бяха покрити със същия светлокафяв материал. Той беше разкъсан тук-там и под него се виждаше ламинирана мрежа от преплетени слоеве. Сребърният му колан беше окичен с многобройни инструменти с неясна функция. Груба квадратна кутия висеше от гръдната област на скафандъра, покрита с изпъкнали контролни бутони, достатъчно големи, за да бъдат управлявани, въпреки значителната непохватност, причинявана от ръкавиците. Дори още по-голяма кутия се виждаше на гърба и се издигаше над врата му. Дебел ръбест маркуч от яркочервена пластмаса се поклащаше от раницата на лявото му рамо, а отвореният му край се намираше върху горния край на кутията на гърдите. Сребърната лента на пръстена около врата на костюма представляваше сложно съчетание от заключващи се механизми и черни, импрегнирани с каучук изолатори. Между вратния пръстен и горната част на скафандъра имаше множество емблеми и отличителни знаци, които бяха съвсем непознати за Антоанет.

Той не носеше шлем.

Лицето на Капитана изглеждаше твърде малко за костюма. На скалпа си — който изглеждаше обръснат — бе сложил подплатено черно-бяло кепе, осеяно с контролни жички. Поради опушената светлина от очилата тя не можеше да определи какъв е цветът на кожата му. Беше гладка, опъната на скулите, скрита от едноседмична черна брада. Имаше много тънки, сякаш изрязани с бръснач вежди, извити насмешливо над широко разположени кучешки тип очи. Антоанет виждаше бялото им между ириса и долния клепач. А устата му — с тънки прави устни, съвършена за изразяването на известна надменност — беше от този тип, който тя смяташе или за хипнотизиращ, или за незаслужаващ доверие, в зависимост от настроението си. Нямаше вид на човек, склонен да води незначителни разговори. Обикновено това не беше проблем за нея.

— Върнах това — обяви тя.

Наведе се и взе шлема.

— Дай ми го.

Тя понечи да го хвърли.

— Не — прекъсна я остро Капитанът. — Дай ми го. Приближи се и ми го подай.

— Не съм сигурна, че съм готова да го направя.

— Това се нарича “жест на взаимно доверие”. Или го правиш, или разговорът прекъсва тук. Вече казах, че няма да те нараня. Не ми ли вярваш?

Антоанет си помисли за машинарията, която очилата бяха преобразували. Може би, ако ги свалеше, щеше да види привидението такова, каквото беше в действителност…

— Остави очилата. Това също е част от договорката.

Тя направи крачка към него. Очевидно нямаше избор.

— Добре. А сега ми дай шлема.

Още една стъпка. После още една. Капитанът чакаше с отпуснати до тялото ръце, а погледът му я насърчаваше да продължава напред.

— Разбирам, че се страхуваш — рече той. — И точно това е важното. Ако не беше уплашена, нямаше да има проява на доверие, нали?

— Просто се питам какво има за теб във всичко това.

— Доверявам ти се, че мога да разчитам на теб. Сега ми подай шлема.

Тя го протегна пред себе си с максималната бързина, с която ръцете й успяха да се разгънат, и Капитанът посегна, за да го поеме от нея. Очилата се бавеха малко, така че при движението на ръцете му за момент се появи машинарията. Скритите му в ръкавицата пръсти стиснаха шлема. Тя чу драскането на метал в метал.

Капитанът направи крачка назад.