Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Не бързай със заключенията! — изръмжа му Сек. — Нека по-напред да ги видим.

Но съществата никакви не се виждаха. И улицата, и нейните напречни бяха пусти. А първото живо и — за разлика от растенията — подвижно нещо, което срещнаха, ги хвърли в недоумение.

Беше много мъничко четириного същество, с дълъг и гъвкав израстък в края на тялото си. Сик и Сек се спряха в очакване. То ги гледаше с фосфоресциращи жълти очи и плахо пристъпваше към краката им, като произнасяше някакви нежни, еднотипни звуци, които се чуваха като: мяяяу… ммяяя, мммяяя… Приближи се съвсем до ботушите на Сек и той леко, но енергично се дръпна.

— Защо бягаш? Не виждаш ли, че търси миролюбив контакт с нас. Навярно ни поздравлява. Сигурно е висше същество.

— Не може да има висше същество на четири крака — каза Сек.

— То си е само една наша теория на еволюцията, която още не се е потвърдила в галактически мащаб. Колко е очарователно и грациозно! Ще ми се да го докосна!

— Да не си посмял!

— Мяяяууу — каза съществото и ги гледаше с молба да бъде докоснато.

Сик се наведе, въпреки забраната на отрицателната си половина. Дланта му предпазливо легна върху гърба на съществото. Беше обвит в нещо меко, но под тази мекота гръбнакът изведнъж се изви нагоре и се вкорави, сякаш искаше да усили допира си до скафандровата ръкавица. Вътре в него тихичко заруча: рррръъъ, ррръъъ…

Сек рязко дръпна ръката на доверчивата си половина:

— Да изчезваме! — и понеже бе усилил собствения си антигравитатор, повлече и монадната си половина нагоре със себе си.

Сик още се противеше, та Сек го скастри:

— Глупак, не чу ли какво стана в него?

— Е, да, в отговор на моето докосване. Сигурно изразяваше одобрение. Или опитваше друга форма на съобщение.

— А не ти ли заприлича случайно на звука на механизъм? Щом го докосна, и той се задвижи.

— Вярно — призна Сик. — Сякаш се задействува някаква апаратура в него. Но то…

— Не знаем какво е, нали? Може да е някакъв биоробот, когото са пратили да ни изследва. Не видя ли как оглеждаше ботушите ни, точно там, дето са антигравитационните устройства. А ако носи в себе си взривно устройство с часовников механизъм? Много подозрителен беше този звук.

— На теб всичко ти е подозрително, Сек — рече горчиво Сик, но се остави да го отведат.

А съществото, седнало на мекия си заден израстък, ги изпроводи с едно почти отчаяно: мммяяяууу. Изглежда, бе много самотно в тази нощ, сред заспалото селище. Или пък се преструваше, за да измами чуждата цивилизация. Но не успя да я измами.

Двамата й представители се издигнаха още по-високо и обръщайки се да изберат посоката, в която да се отправят, съзряха един слабоосветен прозорец, единствения все още жив прозорец на цялата улица.

Намираше се на последния етаж на сградата, нямаше завеса и за двамата разузнавачи бе задължително да надникнат в него, да се запознаят и с вътрешността на сградите на неизвестната им цивилизация. Като регулираха съответно антигравитаторите си, двамата увиснаха пред прозореца. Учудващо слаба лампа осветяваше помещението из единия му край. Върху дълга и широка подставка се движеше и блестеше с бялата си кожа едно още по-странно същество. Беше голямо, на дължина почти колкото двамата разузнавачи, но очевидно голо, то извършваше озадачаващо многопосочни движения с множеството си крайници.

— Според теб колко крака има сега пък това? — подигра Сик своята монадна половина. — Нали определяш мислещите същества по броя на краката?

— Сик — рече вечно скептичният Сек, след като погледаха известно време. — Допускаш ли, че е възможно мислещо същество да извършва такива движения? Откриваш ли цел в тях, смисъл? Та те очевидно му струват усилия, а то нито помръдва с тях от мястото си, нито постига изобщо нещо. Ти се смееш, но виждаш ли разум и в разположението на краката? Изглежда, са две двойки, но всяка двойка се движи в немислимо противоположни посоки.

Сик възтържествува:

— Веднъж да те видя и теб озадачен! А не ти ли се струва, че са две същества?

Сек повдигна нощния си визьор, отново го пусна.

— Май че са две. Да, определено онова отдолу е с нещо по-различно. Заснеми ги, ще ги снимам и аз, а когато установим контакта с висшите същества, ще запитаме какво са правили тия.

— Слушай — рече откривателски възторжено Сик. — Може и те да са някаква монада като нас. Телата им сякаш са залепени едно за друго и само крайниците са отделно.

— Сик — рече Сек. — Ти пак побърза да ги обявиш за разумни създания. Ще ти призная откровено, не бих желал да съм в такава монада с теб. Та те направо се бият, като зверове се хапят и се измъчват.

— А ти малко ли ме измъчваш — парира Сик.

— То не се знае кой кого измъчва повече! Мислиш, че ми е леко ли с глупашкото ти простодушие и наивния оптимизъм? Хайде, нека не губим времето си тука! Дано най-после срещнем създателите на тая цивилизация.

Двамата полека се спуснаха към каменната настилка на улицата, избирайки къде да стъпят.

— Онова там, беличкото… — посочи неуморимия в изследователската си страст Сик, който веднага забравяше заяжданията на монадната си половина.