Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Прилича на изкуствен предмет — отвърна Сек. — Не бързай!

Но Сик вече бе насочил скока си към него, а Сек не винаги успяваше да възпира прекалено смелата си половина да върши прибързани и неразумни неща. Когато стъпи край него, Сик вече държеше в дланта си предметчето.

Беше светещо бяло, като телата на оная гърчеща се монада зад прозореца, имаше ситнозърнесто и очевидно кристално устройство.

— Сек — каза развълнувано Сик. — Имам чувството, че попаднахме на важна находка. Почти съм убеден, че е записен кристал, макар да не прилича на нашите кристали за холографски записи. Виж, слепено е от хиляди, може би от милион кристалчета, а външно е оформено така, за компактно поставяне в апаратура. Нямам търпение, Сек, хайде да проверим!

— Да се качваме в кораба само заради него, после пак да слизаме… Чакай да преценя…

Но той не успя да вземе решението си, защото от мрака изплува и се устреми към тях едно същество с определено хуманоиден вид. Сек можеше да бъде доволен, то имаше два крака и тъкмо с тях се придвижваше, макар вървежът му да беше странно неустойчив, сякаш за първи път се изправяше на тези си крайници. Горните части на дрехите му се развяваха, ръцете също се протягаха насам-натам, сякаш ловяха нещо невидимо из въздуха.

— Да се скрием — задъхано предложи Сек.

— Не мърдай — внезапно заповяда Сик. — Вече ни откри.

Той също притежаваше власт над монадната си половина.

— Да, но се готви да ни нападне!

— Сек, не разбирам, като се пишеш толкова проницателен, защо си и толкова страхлив. Погледни го добре, какво може да ни стори? Просто ще изчакаме какво ще предприеме. Но и това, както го гледам, едва ли ще е създателят на цивилизацията. Или е само така неустойчиво, понеже е изгубило монадната си половина, ако и те живеят в подобни монади? Ние с теб също ставаме нестабилни, когато се отдалечим на по-голямо разстояние един от друг. Стой, ти казвам!

Сек стреснато изключи антигравитатора и с цялата си тежест се закова на каменната настилка, готов да отбранява самопожертвователната си половина. Съществото вече бе спряло пред тях, но продължи да се люшка като под напора на силен вятър. А едновременно с това им съобщаваше нещо доста гръмко. Естествено те не разбираха думите му, но записните им апаратури усърдно запаметяваха речта на този жител на планетата, който засега не проявяваше видими враждебни намерения.

— Значи така, а… — говореше им хуманоидът. — Маскирали сме се, значи! Е, па що да се не маскирате, всеки вече се маскирва, кой така, кой иначе, всички вече сме маскирани. Ето и аз. Маскирал съм се като пияница. Нямате си на представа колко е удобно. Всички те знаят: пияница и толкоз! Друго няма. Просто и ясно! И удобно, ще знаете, никой не те закача… А бе всъщност вие двама ли сте или си един, па те виждам двойно? Много сте ми еднакви щото, подозрително сте ми еднакви. Кажете де!… Не щете, а? И вие не разговаряте с пияници, а? Е, видяхте ли колко е практично! С пияници не разговарям и толкоз! Просто и ясно!… Хуп! Значи… фантастика, а? Мене, байно, с фантастика не мож’ме уплаши, всичката съм я чел. Аз даже и Любен Дилов съм чел, така че хич не ми се правете на фантастични, чувате ли!… Нищо не казвате, а? Не щете или не можете? Е, те това е, и на пияниците взеха вече да им се привиждат скафандри! Дотам я докарахме с тая научно-техническа революция, майката ни разгони тя, природоооо, природо!… Хей, аз пък със скафандри не ща да разговарям! Я ми се махайте от пътя!

Двамата не разбраха заплахата му, но той така се засили да мине през тях, че едва успяха да му сторят път. Хуманоидът полетя с главата напред и прегърна най-близкото дърво. Това му помогна да не падне, но той започна да милва кората на голямото растение, да я докосва с устата си.

— Долу скафандрите! — извика хуманоидът към двамата, които отново стърчаха неподвижно, като метални изваяния. — Какво направиха с теб, природоо, природооо?…

И отново задокосва с устни дървото, а от гърлото му забълбукаха някакви още по-странни звуци.

— Сик, да се махаме!

— Разговаря с растението, чуваш ли?

— Нека си разговаря!

— А ние можем ли да разговаряме така с природата? Сек, ти си не само страхлив, ти закономерно си и суетен като всички страхливци. Ти се обиждаш, че то не ни обръща внимание, че предпочита да прегърне растението вместо нас.

— И така да е — рече смутено Сек. — Ние сме само разузнавачи без никакви права. Да видим по-напред има ли нещо записано в тоя кристал, да докладваме, нека другите си блъскат главите над това кое какво е и кога и как да установяваме контакта. Хайде!

Двамата включиха антигравитаторите, задействуваха малките си импулсни двигатели и безшумно се вдигнаха, като понесени от вихър балони към звездите.

— Чао, скафандри! — извика подире им хуманоидът който все така не пускаше растението от любовната си прегръдка.