Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Инженерните монади на космическия кораб доста се измъчиха с бялото кристално паралелепипедче. А в него беше надеждата на целия екипаж, защото донесените от Сик и Сек сведения не позволяваха да се състави що-годе логична представа за съществата, създали тукашната цивилизация. Филмите от двойното същество в стаята бяха недостатъчно ясни. В поведението на другото двуного, което се движеше толкова неустойчиво, също не можеше да се разчете някаква що-годе разумна схема. В края на краищата то бе се натъкнало на представители от други светове, а бе се държало с тях така, сякаш всеки ден ги среща по улиците си. Не бе предприело дори онзи елементарен опит за контакт, който бе опитало мъничкото четириного.

Белите кристалчета безспорно съдържаха триизмерни холографски образи, но те бяха толкова мигновени и така наложени един върху друг на удивително малка площ — целият запис траеше не повече от няколко секунди, — че се наложи да изобретяват друга техника за прожектирането им. Дори само тази бучица кристали потвърждаваше изключително високото техническо и интелектуално ниво на тукашната цивилизация.

— В записната техника са безспорно по-напред от нас — докладваха инженерите.

След много главоблъсканици и спорове решението най-после бе намерено. Инженерите презаснеха съдържанието на всяко кристалче поотделно, а после пуснаха записа на по-бавни обороти. И тогава пред тях потекоха епизоди от един смайващ начин на съществуване, придвижване и поведение, какъвто и най-дръзката фантазия не бе в състояние да предположи.

На екрана най-напред се появи едно хуманоидно същество с твърде крехка конструкция и необикновено дълга коса; то движеше около главата си някакъв апарат с обло тяло и продълговат край, който явно изпускаше струя нагнетен въздух, защото дългата коса без видима друга причина се развяваше на всички страни като от силен, разнопосочен вятър. Изглежда, това занимание доставяше удоволствие на хуманоидното — то въртеше тъничката си шия в танцуващо плавни движения и се смееше, смееше. А всичко това се виждаше двойно поради обрамчената отражателна плоча, която висеше на стената.

Сик, който бе намерил кристалния запис, изпита едва ли не чувство за собственост, извика развълнувано:

— Хей, аз съм готов да обичам това чедо на природата! Не е ли чудесно?

Пред екрана стърчеше в напрегнато очакване целият екипаж на експедиционния космолет. Сек рече:

— Моята монадна половина е готова да обикне всекиго, стига това да не съм аз.

Всички реагираха весело, защото и те си имаха своите законни, поради биологичното им устройство, противоречия и ежби. Смехът им обаче веднага секна, преминал във всеобща уплаха. В малкото помещение, където се намираше нежното създание с дългите коси, внезапно бе се появил един кошмарен звяр — откъде и как, това записът не показваше. Беше грамаден, имаше най-обща прилика с хуманоидите, стоеше на два криви, силни крака и протягаше дълги космати ръце, но нямаше дрехи, а целият бе покрит с козина, както низшите същества. Оголваше големи хищни зъби в неразбираема гримаса на усмивка или на заплаха.

Дългокосото създание го видя най-напред в отражателната плоча, изкрещя беззвучно — записът нямаше изобщо звук, което твърде смути инженерите при оценката му — обърна се, направи опит да побегне, но косматите ръце вече го държаха за раменете. И се започна нещо отново непонятно: дългокосото отчаяно се бранеше с крака и ръце, удряше с апарата звяра по лицето, а той сякаш не усещаше това. Но и не посягаше да захапе, както би направил всеки звяр, зъбеше се още по-весело и със садистична наслада приближаваше полекичка дългокосото към косматите си гърди, когато можеше да стори това отведнъж, защото сигурно бе десетократно по-силен от него. Битката трая кратко и остана недовършена — както всички в този загадъчен запис.

Без всякакъв преход и без да се покаже как, дългокосото вече не се намираше в страшната прегръдка на звяра. Не се намираше и в своето малко помещение, а високо в едно слънчево небе, сред малки бели облачета. И летеше! Да, летеше по някакъв абсурден за всяка наука начин: насочваше своя чуден апарат ту назад от себе си, ту надолу или встрани и съответно на това изменяше посоката на своето удивително леко и плавно реене. Немислимо бе за който и да е разум такова едно мъничко апаратче — каквато и струя да изпускаше — да издига и придвижва в атмосферата толкова голямо тяло. В космическия вакуум — може би, но дългокосото видимо летеше в атмосферата на родната си планета, която имаше доста силна гравитация. А по тялото му нямаше нито антигравитатори, нито каквато и да било друга апаратура — нищо освен леката, полупрозрачна дрешка, която, също като косите му, се развяваше във ветровитите подоблачни висоти.