Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Екипажът онемя от възхищение. Да, ето го най-после истинския жител на тази хубава планета — изящен, красив, надарен от природата с изумителни способности! Защото явно умението му да лети принадлежеше на самото му крехко тяло, а мъничкият въздушно-реактивен апарат му служеше по-скоро за някаква непонятна им игра. Както преди, то бе раздухвало с него косата си, така и сега засмяно прелиташе до някое облаче, насочваше дулото на апарата към него и го пръскаше като мехур. Но и техниката им бе повече от изумяваща: съвсем миниатюрен апарат, без видим източник на захранване, да произвежда такава ураганна струя, че да разпръсва без остатък цели облаци!

И това занимание на дългокосото трая съвсем кратко. Пак така внезапно и без преход, то полетя към земята с разперени ръце. Очите му бяха се вледенили в същия ужас, както пред зъбите на звяра — то не летеше, то падаше. Но защо и как бе загубило способността си да лети? И къде бе се дянало вълшебното му апаратче?…

То падаше и падаше и след секунди само щеше да се сплеска на покритата с ниска растителност площ, която с влудяваща скорост се приближаваше към него.

— Хей, какво става поеше? Не ме мъчете, не мога… — простена Сик към инженерната група, която им демонстрираше записа.

Отвърнаха му успокоително:

— Гледай, гледай! Тепърва ще видиш и по-страшни неща.

Противно на всяка логика, дългокосото наистина не загина. То дори не падна върху тая зелена площ, която съвсем ясно бяха видели на екрана. Както си падаше, явно изживявайки своята неизбежна гибел, то отново се преобрази и се намери сред множество себеподобни в някаква грамадна, полутъмна зала. Едва го разпознаха по дългите коси и смътните черти на лицето, защото то бе вече и облечено по друг начин: в къса, тънка горна дреха, в прилепнала към долните му крайници някаква по-груба материя, която бе напъхана в нещо, което имаше далечна прилика с ботушите на скафандър.

Залата бе плътно наблъскана с подобни на него същества в подобно облекло, но при по-внимателно взиране се забелязваше, че съществата са от два различни антропологични типа. Другият тип бе по-едър, по-грубоват в конструкцията си, мнозина от него имаха коси и по лицето си — под носа, под устата. От тавана на залата проблясваха и гаснеха в светлинен хаос някакви кръгли осветителни тела, което допълнително затрудняваше да се отгатне какво точно се правеше в нея. А за очите на пришълците се правеше нещо не особено привлекателно. И двата типа същества гърчеха телата си в ритъма на светлинното безредие, допираха се, отблъскваха се, виеха ръце ту отпреде си, ту встрани, едни изглеждаха весели и беззвучно засмени, други — тъкмо обратното: вършеха всичко това с тъжно съсредоточени, сякаш странното ритмично усилие им причиняваше болка.

Пришълците за пръв път виждаха толкова много от тукашните висши същества на едно място и за тях беше особено важно да разберат какво представлява това — ритуал ли някакъв или общо забавление. Но и то си остана неразбираемо, още повече че не им остана достатъчно време да го наблюдават. Всичко в тоя запис траеше по реално време само секунди — колкото и да разтегляха прожектирането му. А в една от тия секунди множеството изчезна и героят на записа, дългокосото мъничко същество, се оказа върху нещо като подиум. Осветителните тела продължаваха да сипят върху него своя светлинен хаос, зад гърба му няколко същества от другия антропологичен тип — всички с коса по лицето си, се кълчеха над някакви побляскващи апарати, удряха с пръчки, надуваха беззвучно криви тръби, с буйни движения манипулираха над обли, с дълги дръжки предмети пред гърдите си. А дългокосото повтаряше още по-необуздано и унесено предишните ритуални гърчове и подскоци, само и пред всички.

После то рязко се спря, погледна надолу по себе си и се видя без предишните си дрехи, без дрехи изобщо, голо, Такова го видяха в същия миг и пришълците, сякаш с неговите очи го видяха, и пак се изумиха — не толкова от вида на оголеното тяло, колкото от необяснимото изчезване на дрехите му.

Това, изглежда, бе срамно или осъдително, защото дългокосото веднага побягна през залата, направо през навалицата, а от всички страни себеподобните му се смееха и протягаха ръце да го хванат…

Сик също повдигна неволно ръце към екрана. До него Сек, без да го поглежда, се засмя.

— На теб не ти ли се иска да го докоснеш? — засегна се Сик.

— Защо питаш, щом знаеш, че е така — повторно се изсмя Сек. — Природо, природо, как можа да ме накажеш с такава монадна половина, която непрестанно ме заразява с просташките си желания!

Призоваха ги да пазят тишина и вместо да се занимават със себе си, да наблюдават внимателно, защото ще участвуват после в обсъждането.