Пророчеството на гарвана

Тези думи превръщаха онова, което правеха сега, в много по-значимо от обичайното. Отдалечаваха го от игрите на природата и го приближаваха до религиозното преживяване.

Накрая Нийви изсумтя. И макар че Блу не откри никакъв смисъл в този безсловесен звук, Маура вдигна победоносно глава.

— Бива си го това! — отбеляза Нийви.

Каза го така, че прозвуча като: „И това ако не е странно!“, но Блу вече бе започнала да я разбира.

— Какво видя? — попита момичето. — Как е умрял?

Нийви не сваляше очи от сестра си. По някакъв странен начин едновременно задаваше въпрос и отговаряше.

— Видях го — изрече. — И после той изчезна. В абсолютното нищо.

Маура плесна с ръце. Блу познаваше много добре този жест на майка си. Използваше го в края на спор, след като победоносно бе изрекла последната дума. Само че този път последната дума бе изречена от купа сок от касис, а момичето нямаше никаква представа какво означаваше тази дума.

Нийви добави:

— В един момент беше там, в следващия изобщо не съществуваше.

— Случва се — отбеляза Маура. — Поне тук, в Хенриета. Има едно място… или места… които не виждам. А понякога виждам… — и тук тя съзнателно не погледна към Блу, така че момичето веднага разбра, че майка й се старае да не я поглежда. — … неща, които не съм очаквала.

Тези думи напомниха на Блу за множеството пъти, в които майка й бе настоявала да останат в Хенриета, въпреки че животът тук ставаше все по-скъп и че понякога се отваряха възможности да се преместят в други градове. Веднъж Блу бе засякла размяна на имейли в компютъра на майка си — един от мъжете клиенти на Маура бе започнал пламенно да я моли да доведе Блу и „всичко останало, без което не може да живее“ в голямата му къща в Балтимор. В отговор Маура сдържано го бе информирала, че изобщо не може да става дума за подобно нещо, при това по много причини, главната от които е, че тя за нищо на света няма да напусне Хенриета, а освен това не би могла да бъде сигурна дали той не е сериен убиец с брадва. Неговият последен имейл се състоеше само от едно тъжно личице. Оттогава насам Блу не преставаше да се пита какво ли е станало с този мъж.

— Настоявам да разбера какво си видяла! — изрече сега момичето. — Какво ще рече това „абсолютно нищо“?

Нийви с готовност отговори:

— Следвах момчето, което видяхме снощи, до смъртта му. Чувствах, че тя е много близо, или поне хронологично, но после той изчезна в място, което не успях да видя. Не знам как да го обясня. Мислех си, че проблемът е в мен.

— Не е! — отсече Маура. А когато забеляза, че Блу все така не схваща, поясни: — Както когато на телевизора липсва картина, обаче ти си знаеш, че той е включен. Ето така се усеща това. Но никога досега не бях виждала някой да влиза в него.

— Да де, ама той влезе — изсумтя Нийви и избута купата далече от себе си. — Ти каза, че това не е всичко. Какво още ще ми се покаже?

— Канали, които не излизат на основната програма на кабелната — отговори Маура.

Нийви почука с красивите си пръсти по масата. Само веднъж. После изрече:

— Досега не си ми казвала за това.

— Не ми е изглеждало важно — отвърна Маура.

— Място, където младите мъже могат да изчезнат, ми се струва достатъчно важно. Способността на твоята дъщеря също ми се струва достатъчно важна — заяви Нийви, без да сваля отвъдния си поглед от Маура, която се дръпна от плота и й обърна демонстративно гръб.

— Трябва да тръгвам на работа — обади се накрая Блу, когато усети, че разговорът бе взел странен за нея обрат. Отражението на листата на клоните пред прозорците потрепна върху повърхността на сока в купата — все така гора, но вече доста мрачна.

— Така ли смяташ да отидеш? — изгледа я майка й.

Блу сведе очи към облеклото си. То включваше няколко пласта отделни ризи, сред които и една, която тя бе подобрила благодарение на метод, наречен „късане на ивици“.

— Какво ми има? — промърмори.

— О, нищо — сви рамене майка й. — Винаги съм си мечтала за ексцентрична дъщеря. Просто не си бях давала сметка как собствените ми желания могат да се обърнат срещу мен. Докога си на работа?

— До седем. Всъщност до малко по-късно. Чиалина би трябвало да бъде на смяна до седем и половина, но цяла седмица вече повтаря, че брат й е взел билети за „Вечер“ и че ако някой се съгласи да поеме последния половин час от смяната й…

— Можела си да откажеш. Какво е „Вечер“? Да не би да е онзи филм, дето всичките момичета умират, посечени с брадви?

— Същият — кимна Блу и, докато сърбаше последните останки от киселото си мляко, хвърли едно око на леля си. Нийви си седеше все така вцепенена на масата, вторачена в избутаната встрани от нея купа. — Окей. Тръгвам.

И бутна назад стола си. Маура мълчеше по онзи неин тежък начин, който превръщаше мълчанието й в по-шумно и от говоренето. Блу се замота, хвърляйки кофичката от млякото в кофата за боклук, а лъжичката — в мивката до майка си. После се насочи към стълбите, за да си вземе обувките.

— Блу — изрече накрая Маура, — не е необходимо да ти напомням да не целуваш никого, нали?

Четвърта глава