Пророчеството на гарвана

Адам Париш бе приятел на Ганзи от осемнайсет месеца и отлично знаеше, че с това приятелство вървят и определени задължения. И по-точно: да вярваш в свръхестественото, да търпиш трудните взаимоотношения между Ганзи и парите и да съжителстваш с останалите приятели на Ганзи. Първите две се превръщаха в проблем само когато отнемаха от времето му за учене, а последното беше проблематично единствено когато ставаше въпрос за Ронан Линч.

Веднъж Ганзи бе споделил с Адам опасенията си, че повечето хора не знаят как да се справят с Ронан. Онова, което имаше предвид, бе, че се притеснява да не би някой ден някой да попадне на Ронан и да се „пореже“.

Понякога Адам се питаше дали Ронан е бил такъв и преди бащата на братята Линч да почине, но само Ганзи имаше честта да го познава от онова време. Добре де, Ганзи и Деклан, обаче Деклан вече изглеждаше неспособен да се справя с брат си — поради което бе достатъчно предпазлив да предупреди за посещението си, докато Ронан беше в час.

В сградата на Монмът №1136 Адам стоеше на площадката на втория етаж заедно с Деклан и приятелката му. Приятелката, облечена в потрепваща бяла коприна, приличаше досущ на Бриана или Кейли, или както там се казваше предишното гадже на Деклан. Всичките имаха руса коса до раменете и вежди, които бяха в тон с тъмните кожени обувки на Деклан. А самият Деклан, облечен в костюма, изискван от политическия му стаж през последната година, изглеждаше на трийсет. Адам се зачуди дали и той ще изглежда толкова официално в костюм, или бедното детство ще го издаде и ще му придаде абсурден вид.

— Благодаря, че ни посрещна — рече Деклан.

— Няма проблеми — отвърна Адам.

Всъщност причината, поради която се бе съгласил да посрещне Деклан и поредната му приятелка пред „Алионби“ и да ги придружи до мястото, където живееха приятелите му, нямаше нищо общо с любезността — причината бе по-скоро едно неприятно предчувствие. Напоследък Адам имаше чувството, че някой… наблюдава търсенето им на лей линията. Не беше много сигурен обаче как да опише усещането си с думи. Беше по-скоро втренчен поглед, уловен с периферното му зрение, следи от тътрещи се крака по стълбите, които не изглеждаха като да са на някое от момчетата, библиотекар, който им казва, че определен древен текст е бил изискан от някого непосредствено след като те са го върнали. Но Адам не искаше да тревожи Ганзи, преди да бъде напълно сигурен. И без това в момента Ганзи си имаше предостатъчно проблеми на главата.

Не че Адам се притесняваше, че Деклан ги шпионира. Всъщност бе сигурен, че това е така, но предполагаше, че шпионажът е свързан по-скоро с Ронан, отколкото с лей линията. И въпреки това си знаеше, че известна предпазливост никога не е излишна.

Приятелката вече бе започнала да се озърта по онзи потаен начин, който ставаше още по-явен именно заради потайността си. Монмът №1136 беше тухлена фабрика с гладен вид, изтърбушена и куха, издигаща се насред обрасъл с бурени парцел, който заемаше почти цяла пресечка. За първоначалното предназначение на сградата можеше да се съди по източната й стена, върху която с големи букви пишеше: МАНИФАКТУРА МОНМЪТ. Но въпреки всичките си проучвания нито Ганзи, нито Адам не бяха успели да открият какво точно е произвеждала тази манифактура. Нещо, което е изисквало шестметрови тавани и обширни пространства; нещо, което е оставяло петна по пода и дупки в тухлените стени. Нещо, от което светът повече нямаше нужда.

Докато стояха на площадката на втория етаж на някогашната фабрика, Деклан прошепна всичката тази информация в ухото на приятелката си, която се изкиска притеснено, сякаш това беше голяма тайна. Адам забеляза устните на Деклан да бръсват съвсем леко ухото на приятелката си, докато й говори, но в мига, в който Деклан вдигна очи към него, момчето се загледа настрани.

Адам го биваше много да вижда, без да го виждат. Само Ганзи като че ли бе в състояние да го улови в крачка.

Момичето посочи през счупения прозорец към паркинга долу. Деклан проследи погледа й до черните, гневни кръгове, които Ганзи и Ронан бяха оставили с колите си. Челюстта му се стегна — дори и всичките да бяха на Ганзи, той пак щеше да реши, че са дело на Ронан.

Адам вече беше почукал, но реши да почука пак — едно продължително и две кратки почуквания, неговият сигнал.

— Извинявам се за бъркотията вътре — промърмори.

Това беше отправено по-скоро към гаджето на Деклан, отколкото към самия него, защото той отлично знаеше в какво състояние се намира жилището, обитавано от брат му и двама от неговите приятели. Адам имаше усещането, че Деклан намира тяхната бъркотия за очарователна за външни лица. Каквото и да бе мнението му обаче, едно бе сигурно — че бе изчислил всичко. Целта му, както винаги, беше девствеността на Ашли, така че всяка стъпка от тази вечер беше планирана с оглед на това, включително и краткото им посещение във фабрика Монмът.

Все така никакъв отговор.

— Да извикам ли? — попита Деклан.