Пророчеството на гарвана

Адам натисна бравата. Беше заключено. Подпря я с коляно и я надигна от пантите. Вратата се залюля и се отвори от другата страна. Приятелката на Деклан издаде звук на одобрение, но успехът на това проникване с взлом се дължеше не толкова на силата на Адам, колкото на слабостта на самата врата.

Пристъпиха в жилището и приятелката надигна глава и после още, и още. Таванът се издигаше високо над тях, чак до железните греди, които поддържаха покрива. Измисленият апартамент на Ганзи беше лаборатория за мечтатели. Пред тях се простираше целият втори етаж, десетки квадратни метра площ, чак до другия край на сградата. Две от стените представляваха поредица от стари прозорци — десетки миниатюрни, мътни стъкла, с изключение на няколко нови, които Ганзи лично бе поставил, а другите две стени бяха покрити с карти: планините на Вирджиния, на Уелс, на Европа. По всички тях бяха начертани линии с маркери. В средата на обширното помещение бе поставен огромен телескоп, обърнат към небето, а в подножието му бяха разположени купища странна електроника, предназначена да измерва магнитната активност.

И навсякъде, буквално навсякъде имаше книги. Но не изрядно подредените купчинки на интелектуалеца, държащ да впечатли някого, а разхвърляните купища на обсебен от науката учен. Някои от книгите не бяха дори на английски. Други пък бяха речници за езиците, на които бяха въпросните книги. А трети купчини съдържаха даже редки броеве на „Спортс илюстрейтид“.

Адам долови позната болка в гърдите си. Не ревност. Просто желание. Един ден и той щеше да има достатъчно пари, за да притежава местенце като това. Местенце, което отвън изглеждаше така, както Адам изглеждаше отвътре.

Едно тихичко гласче в душата на Адам попита дали някога ще успее да изглежда толкова величествен и отвътре, или това е нещо, с което просто се раждаш. Ганзи беше такъв, какъвто беше, защото още откакто се помнеше, бе живял с пари, подобно на виртуоз, поставен на пейката пред пианото още от момента, в който се е научил да седи седнал. А Адам — появил се в този свят на богатите твърде късно, натрапник и узурпатор, все още се препъваше с непохватния си акцент от Хенриета и пазеше рестото, което му връщаха, в кутия от зърнена закуска под леглото си.

Застанала до Деклан, приятелката му притисна ръце към гърди в несъзнателна реакция спрямо мъжката голота. В дадения случай обаче голият обект беше не човек, а предмет — леглото на Ганзи, състоящо се от нищо друго освен два матрака върху гола метална рамка, разположено дръзко по средата на стаята, почти неоправено. Изглеждаше по някакъв странен начин интимно с пълната си липса на уединение.

Самият Ганзи седеше пред старо бюро с гръб към тях, взираше се в източния прозорец пред себе си и почукваше с химикалка по плота. Пред него лежеше отворен дебелият му дневник — страниците потрепваха със залепените върху тях изрезки от книги, потъмнели от бележките в полетата. За кой ли път Адам се изуми от невъзможността да определи възрастта на Ганзи — би могъл да бъде както старец в младежко тяло, така и младеж в тялото на старец.

— Ние сме — изрече.

Когато Ганзи не отговори, Адам поведе гостите към отнесения си приятел. Приятелката издаде потпури от звуци, до един започващи с буквата „О“. С помощта на кутии от зърнени закуски и блажна боя Ганзи бе издигнал в средата на огромното помещение макет, който бе точно копие на градчето Хенриета, така че тримата бяха принудени да минат по главната улица, за да стигнат до бюрото на домакина. Само Адам знаеше истината — всички тези сгради бяха резултат от безсънието на Ганзи. По една стена за всяка безсънна нощ.

Адам спря точно до Ганзи. Около него се носеше силно ухание на мента — от листото, което той разсеяно дъвчеше.

Адам извади тапата от дясното ухо на приятеля си и той се стресна. Скочи на крака и извика:

— Хей, здравейте!

Както винаги, излъчването му беше като на американски герой от войната — плод на комбинацията от разрошена кестенява коса, присвити лешникови очи и прав нос, който древните англосаксонци щедро му бяха предали. Всичко в него говореше за храброст, сила и здраво ръкостискане.

Приятелката го зяпна.

Адам си спомни, че при първата си среща с Ганзи го бе помислил за страховит. В него съществуваха двама души — единият Ганзи, който живееше под кожата му, и другият, когото Ганзи навличаше сутрин, когато пъхваше портфейла си в задния джоб на памучните си панталони. Първият беше объркан и страстен, без никакъв конкретен акцент за ухото на Адам, а вторият кипеше от едва сдържана сила, докато поздравяваше хората с гладкия, красив вирджински акцент на стари пари. За Адам и до днес бе пълна мистерия защо никога не вижда двамата Ганзи едновременно.

— Не ви чух да чукате — изрече напълно излишно Ганзи. После поздрави Адам с докосване на юмрук в юмрук. Идващ от Ганзи, жестът бе едновременно чаровен и стеснителен, като заемка от чужд език.