Пророчеството на гарвана

В прозорците високо над главите им бръмна муха. Вратата зад Ронан, покрита с ксерокопия от глобите му за превишена скорост, се затвори бавно.

Устата на Ашли изобрази не толкова изумление, колкото безмълвна ругатня. Малко закъснял, Ганзи удари Ронан по рамото и промърмори:

— Той се извинява.

Устата на Ашли започна бавно да се затваря. Примигна по посока на картата на Уелс, а после обратно към Ронан. Той бе подбрал оръжието си добре — само грубата истина, неизлъскана от любезността.

— Брат ми е… — започна Деклан, но не довърши. Не можеше да каже нищо повече от онова, което Ронан вече беше казал. Затова просто рече: — Тръгваме! Ронан, мисля, че трябва да преосмислиш твоето… — но пак не намери думи да довърши изречението си. Брат му си бе присвоил всички саркастични фрази.

Дръпна Ашли за ръката, за да откъсне вниманието й от тях и да я насочи към вратата.

— Деклан… — започна Ганзи.

— Не се опитвай да изглаждаш нещата! — предупреди го Деклан. И докато дърпаше Ашли към тясната стълба и надолу, Адам чу началото на речта по контрол на щетите: Казах ти, че той си има проблеми! Постарах се да подбера време, когато няма да е тук, но той откри татко и това обърка главата му, затова какво ще кажеш да хапнем морска храна, не смяташ ли, че тази вечер е точно за омари? Да, именно.

В мига, в който вратата на апартамента се затвори, Ганзи изрече:

— Хайде, Ронан, споко, братле!

Но изражението на Ронан си беше все така убийствено. Неговият код на честта не оставяше никакво място за изневери, за случайни връзки и бройкане. Той не само не ги одобряваше — той просто не можеше да ги разбере.

— Добре де, той си е мъжка курва. И това не е твой проблем — продължи Ганзи.

Според Адам Ронан също не беше проблем на Ганзи, но вече не му се връщаше към този спор.

Една от веждите на Ронан се надигна, остра като бръснач.

Ганзи затвори дневника си и отбеляза:

— Знаеш, че тези твои физиономии на мен не ми минават. Тя няма нищо общо с теб и Деклан — изрече „теб и Деклан“ така, сякаш бяха предмети, неща, които можеш да вдигнеш и да разгледаш отдолу. — А ти се отнесе зле към нея. И изложи всички ни в очите й.

Ронан като че ли се засрами, но не успя да измами Адам. Той не съжаляваше за поведението си, съжаляваше единствено, че Ганзи го е видял да се държи така. Онова, което съществуваше между братята Линч, бе достатъчно мрачно, за да пренебрегне чувствата на всички останали.

Но Ганзи също бе наясно с това не по-зле от Адам. Сега той плъзна палец по долната си устна — навик, който като че ли изобщо не съзнаваше, а Адам никога не си бе направил труда да му посочи. Улавяйки погледа на Адам, извика:

— За бога, вече се чувствам мръсен! Хайде, стига! Отиваме в „Нино“. Ще вечеряме пица, аз ще се обадя на онази ясновидка и после всичко ще се върне отново на мястото си!

Ето защо Адам бе в състояние да прости на празноглавата, лъскава версия на Ганзи, с когото се бе запознал в началото. Благодарение на парите и името си, благодарение на красивата си усмивка и безгрижния си смях — защото харесваше хората и те, противно на собствените му опасения, също го харесваха — Ганзи можеше да избере за приятел всеки, когото си пожелаеше. Но вместо това той бе избрал само тях тримата — тримата единствени, които, макар и по различни причини, иначе биха останали без приятели.

— Аз няма да дойда — промърмори Ноа.

— Имаш нужда от още време със себе си ли? — подметна Ронан.

— Ронан! — намеси се Ганзи. — Прибери оръжията в оръжейната, става ли? Ноа, няма да те караме да ядеш, ако не искаш. Адам?

Адам вдигна разсеяно поглед. Мислите му се бяха отнесли от невъзпитаното поведение на Ронан към интереса на Ашли към дневника. Запита се дали този интерес не е породен от нещо много повече от обикновеното любопитство, което обхващаше хората, когато се сблъскваха с Ганзи и неговите маниашки аксесоари. Знаеше, че Ганзи би го нарекъл прекалено подозрителен и ненужно собственически настроен към едно проучване, което самият той бе повече от готов да сподели с повече хора.

Но Ганзи и Адам търсеха Глиндур по различни причини. Ганзи копнееше за него така, както Артур е копнял за Граала, воден от отчаяна, но дълбоко вродена необходимост да бъде полезен на света, да се увери, че смисълът на живота му не приключва с коктейлите и белите якички, тласкан от някакъв трудно обясним копнеж да разреши някакъв спор, стаен твърде дълбоко в него.

Адам, от друга страна, имаше нужда от кралското благоволение.

А това означаваше, че именно те трябваше да бъдат хората, които ще събудят Глендоуър. Именно те трябваше да стигнат до него първи.

— Париш! — повтори Ганзи. — Хайде!

Адам се намръщи. Дълбоко се съмняваше, че пицата би успяла да подобри поведението на Ронан.