Пророчеството на гарвана

Обаче Ганзи вече грабваше ключовете си за Прасето и заобикаляше своята миниатюрна Хенриета. И въпреки че Ронан ръмжеше, Ноа въздишаше, а Адам се колебаеше, той изобщо не се обърна, за да се увери дали идват, или не. Знаеше, че те са след него. По три различни начина той ги бе печелил дни, седмици и месеци наред, затова беше сигурен, че каквото и да става, те щяха да го последват и накрай света.

— Екселсиор! — изрече Ганзи и затвори вратата зад всички тях.

Пета глава

Барингтън Уелк едва ли би могъл да бъде описан като човек в особено весело настроение, докато се влачеше по коридорите на Уитман Хауз — административната сграда на академия „Алионби“. Беше пет часът следобед, часовете отдавна бяха свършили, а той бе излязъл от дома си само за да вземе домашните, които трябваше да оцени до следващия учебен ден. През високите прозорци с малки ромбовидни стъкла вляво от него се процеждаше следобедна светлина, вдясно жужаха гласовете на служителите от канцелариите. По това време на деня тези стари сгради винаги приличаха на музеи.

— Барингтън, ти днес не беше ли в отпуск? Изглеждаш ужасно! Да не би да си болен?

На Уелк му трябваше известно време, докато формулира отговора си. Официално погледнато, той все още беше в отпуск. Човекът, който му зададе въпроса, бе излъсканият учител по английски на единайсети и дванайсети клас Джона Майло. Въпреки афинитета си към карирани сака и тесни панталони от рипсено кадифе Майло не беше съвсем непоносим, обаче Уелк нямаше намерение да обсъжда днешното си отсъствие от работа точно с него. Навечерието на Деня на свети Марко бе започнало да придобива за него блясъка на традиция — традиция, която включваше стабилно натряскване през нощта и заспиване на пода на кухничката му точно преди зазоряване. Тази година обаче той бе проявил предвидливостта да си пусне отпуск за Деня на свети Марко. Преподаването на латински в „Алионби“ си бе достатъчно наказание, но преподаването с махмурлук бе буквално смазващо.

Накрая Уелк просто вдигна разнородната купчинка листи с изписани на ръка домашни работи като отговор. Очите на Майло се разшириха, когато видя името на най-горния лист.

— Ронан Линч?! Това неговото домашно ли е?

Обръщайки купчината към себе си, за да прочете написаното на първия лист, Уелк се съгласи с колегата си. Точно в този момент групичка момчета от отбора по гребане минаха с гръм и трясък по коридора и едва не го прегазиха, избутвайки го в обятията на Майло. Учениците вероятно дори не си даваха сметка, че се държат непочтително — Барингтън Уелк не бе много по-голям от тях, а невероятно красивите му черти, макар и някак си твърде големи за неговото лице, го правеха да изглежда още по-млад. Затова и до днес продължаваха да го бъркат с колежаните.

Джона Майло избута внимателно Уелк от себе си и попита:

— Как успяваш да го докараш в часа си?

Самото споменаване на името на Ронан Линч бе напълно достатъчно, за да отвори една дълбоко стаена, незараснала рана на Уелк. Проблемът не беше в самия Ронан, а в Ронан като част от неразделната тройка — Ронан Линч, Ричард Ганзи и Адам Париш. Всички момчета в неговия клас бяха богати, самоуверени и арогантни, но точно тези тримата му напомняха най-силно за онова, което беше изгубил.

Учителят по латински се опита да си спомни дали Ронан бе отсъствал някога от негов час. За Уелк дните от учебната година се сливаха в един дълъг, безкраен ден, който започваше с това как паркира трошката си до красивите коли на учениците в „Алионби“, после си проправя с лакти път сред тълпите от смеещи се, безгрижни момчета, и накрая се изправя пред класна стая с ученици, които в най-добрия случай го гледат със стъклени очи, а в най-лошия — подигравателно. И в края на деня Уелк оставаше сам, преследван от спомените си как някога и той е бил един от тях.

Кога всичко това се превърна в мой живот?

Сега той сви рамене и отговори:

— Не си спомням някога да е отсъствал от мой час.

— При теб е с Ганзи, нали? — попита Майло. — Е, това обяснява всичко. Тези двамата са като дупе и гащи.

Това беше странно, почти архаично сравнение, което Уелк не беше чувал от собствените си години в „Алионби“, когато той също беше дупе и гащи със съквартиранта си Черни. Почувства в себе си огромна празнота, сякаш беше много гладен, сякаш трябваше да си остане у дома и да продължи да пие, за да почете подобаващо този отвратителен ден.

Върна се в настоящето и се загледа в списъка с отсъстващите, оставен му от колегата, който го бе замествал. После отбеляза:

— Интересно! Днес Ронан е бил в час, обаче Ганзи не е бил. Или поне в моя час.

— О, това сигурно е заради онези фантасмагории за Деня на свети Марко, за които той непрекъснато плямпа! — махна небрежно с ръка Майло.

Това вече привлече вниманието на Барингтън Уелк. Никой на този свят не знаеше, че днес е Денят на свети Марко. Никой не празнуваше Деня на свети Марко, дори майката на свети Марко. Единствено Уелк и Черни — търсачи на съкровища и пакостници от класа, се вълнуваха от неговото съществуване.