Пророчеството на гарвана

Имаше само един проблем с пицария „При Нино“ и той бе, че откъдето и да я погледнеш, тя принадлежеше на „Алионби“. Намираше се на шест пресечки от обградения с желязна ограда кампус на академията, в самия край на историческия център на града. Това не бе най-приятното заведение в Хенриета. Имаше и други, с по-големи телевизори и по-силна музика, ала никое от тях не бе успяло да заплени питомците на академията така, както „При Нино“. Дори само да си наясно, че „Нино“ е мястото, където се ходи, бе своеобразен пропуск, но ако си успял да бъдеш съблазнен от спортния бар „Мортън“ на Трета, значи не заслужаваш да бъдеш във вътрешния кръг.

И така, момчетата от „Алионби“, които идваха в „Нино“, бяха не просто ученици на академията, но и най-доброто, което „Алионби“ можеше да предложи. Шумни, нагли, богати.

Блу бе видяла предостатъчно от момчетата гарвани, за да й държи влага за цял живот.

Когато се появи тази вечер на работа, музиката вече беше достатъчно силна, за да парализира по-фините части от съзнанието й. Тя завърза чинно престилката си, опита се да се изключи колкото й бе възможно по-ефективно от крясъците на „Бийсти Бойс“ и си сложи задължителната усмивка.

Малко след началото на смяната й в пицарията се появиха четири момчета. Свежият въздух нахлу след тях с леко съскане, но не успя да прогони мириса на риган и бира. Във витрината зад момчетата светеше неонов надпис „От 1976 година“ и осветяваше лицата им в лимоненозелено. Момчето, което водеше групата, говореше по мобилния си телефон, но това не му попречи да вдигне към Чиалина четири пръста, за да й покаже от колко човека се състои групата му. Момчетата гарвани ги биваше много във вършенето на няколко неща едновременно, стига тези неща да включваха преди всичко и най-вече тяхната изгода.

Въпреки че джобът на престилката на Чиалина вече беше пълен с поръчки, тя се втурна към бара, за да вземе менютата. Блу й подаде четири оръфани менюта с мазни петна, но не пропусна да забележи, че косата на колежката й се носи над главата й, издавайки големия й стрес.

— Искаш ли аз да поема тази маса? — попита Блу, макар и без особено желание.

— Определено, но не мога да си го позволя — отговори Чиалина и се загледа в четирите момчета.

След като в крайна сметка приключи с телефонния си разговор, първият се плъзна в едно от сепаретата от оранжев винил. Най-високият от тях удари главата си във висящата над масата лампа от зелено стъкло, а останалите се разсмяха от сърце. Той промърмори: „Кучка“. Докато се обръщаше, за да седне, изпод яката му се плъзна татуировка. Имаше нещо гладно във всички тези момчета.

Блу и без това не умираше от желание да ги обслужва.

Онова, което искаше, бе работа, която да не изсмуква всички мисли от главата й, заменяйки ги с подигравателния призив на синтезатор. Понякога тя се измъкваше навън за безкрайно кратка почивка и отпускаше глава върху тухлената стена в уличката зад ресторанта, отдавайки се на мечти за кариери, свързани с изучаване на дървесните пръстени, плуване със скатовете и експедиция в Коста Рика за изучаване на гребенестите гекони.

Всъщност тя нямаше никаква представа дали има огромно желание да изучава гребенестите гекони. Просто й харесваше името им, защото за момиче, високо метър и половина, „гребенест гекон“ звучеше като велика кариера.

И всички тези въображаеми реалности изглеждаха адски далече от „Нино“.

Броени минути след началото на смяната й управителят й направи знак от кухнята. Тази вечер беше Дони. „При Нино“ имаше петнайсетина управители, всички до един роднини на собственика и нито един с поне гимназиално образование.

Дони успяваше едновременно да разпуска и да вдига телефона.

— Родителят ти — промърмори, подавайки й слушалката. — Така де, майка ти.

Не че имаше нужда да уточнява, защото Блу нямаше никаква представа кой е другият й родител. Преди време се бе опитала да тормози майка си, за да разбере кой е баща й, но незнайно как Маура винаги бе успявала да се изплъзва от отговора.

Блу пое телефона от ръката на Дони и се пъхна в ъгъла на кухнята, точно между непоправимо мазния хладилник и огромната мивка. Но въпреки старанието й пак продължаваха да се блъскат в нея.

— Мамо, работя!

— Не се паникьосвай! Седнала ли си? Но може би няма нужда да си седнала. Е, вероятно. Поне се облегни на нещо. Той се обади! Да си запише час да му гледам!

— Кой, мамо! Говори по-силно! Тук е адски шумно!

— Ганзи!

В продължение на няколко секунди Блу не успя да схване какво й казаха. А когато най-сетне осъзна чутото, краката й натежаха. Едва успя да събере сили да попита:

— Кога… за кога си записа час?

— За утре следобед. Това беше най-скорошният час, в който можах да го вмъкна. Опитах се да го поканя по-рано, но той каза, че е на училище. Утре на работа ли си?

— Да, но ще си разменя смените — отговори веднага Блу, без да се замисля. Но сякаш говореше някой друг, а не тя. Истинската Блу беше отново в църковния двор и чуваше гласа му да изрича: „Ганзи“.

— Със сигурност. А сега се връщай на работа!