Пророчеството на гарвана

— Напротив, точно това каза! Мислиш, че можеш просто да ми платиш, за да говоря с приятеля ти? Очевидно плащаш на повечето си компаньонки на час, затова нямаш представа как стават тези неща в реалния свят, но… но… — Блу помнеше, че цялата тази пледоария има някаква крайна цел, но не и каква беше тази цел. Възмущението бе блокирало напълно функциите на мозъка й и й бе оставило единствено желанието да му зашлеви шамар. Момчето отвори уста, за да я опровергае, и тя най-после се сети какво искаше да каже: — Ако се интересуват от някое момче, повечето момичета сядат с него безплатно!

На момчето от „Алионби“ трябваше да му се признае едно — не избърза с отговора си. Замисли се и накрая безстрастно изрече:

— Ти каза, че работиш, за да живееш. Затова реших, че би било грубо от моя страна да не се съобразя с това. Съжалявам, че те обидих. Разбирам твоята позиция, но мисля, че е малко нечестно от твоя страна да не направиш опит да разбереш и моята!

— Започваш да говориш високомерно! — сряза го Блу.

С периферното си зрение забеляза, че Момчето войник изобразява с ръката си самолет. Самолетът се насочваше към повърхността на масата и се разбиваше, а Неугледното момче едва сдържаше смеха си. Елегантното момче бе покрило лицето си с ръка, преструвайки се на ужасѐно, но пръстите му бяха достатъчно разперени, за да го види как намига.

— Господи! — изрече Президент Мобилен телефон. — Нямам представа какво друго да кажа.

— Например „съжалявам“? — предложи тя.

— Това вече го казах.

Блу се замисли за миг и накрая отсече:

— В такъв случай „довиждане“?

Той направи някакъв странен жест с ръка пред гърдите си, който би трябвало да означава поклон или реверанс, или нещо друго кавалерско, но според нея бе поднесен по-скоро със сарказъм. На нейно място Кала щеше да му зашлеви шамар, но Блу просто напъха ръце в джобовете на престилката си.

Когато Президент Мобилен телефон се върна на масата си и вдигна някакъв дебел кожен тефтер, който изглеждаше нелепо на неговия фон, момчето с войнишкия вид се изсмя презрително и тя го чу да я имитира: „Не съм проститутка!“.

Елегантното момче до него сведе глава и ушите му пламнаха.

„Не и за сто долара! — каза си Блу. — Дори и за двеста!“

Но трябваше да си признае, че изчервените уши я разтърсиха донякъде. Това не беше много в стила на „Алионби“. Момчетата гарвани също ли се чувстват неловко?

Остана втренчена в тях една идея повече от нормалното. Елегантното момче вдигна глава и погледите им се срещнаха. Веждите му бяха сключени и изражението му издаваше угризения, а не жестокост. Което я накара да се усъмни в основателността на реакцията си.

Но после и самата тя се изчерви, сякаш чувайки отново гласа на Президент Мобилен телефон да изрича: „Аз ще имам грижата“. Изгледа го мръснишки — поглед, напълно достоен за Кала — завъртя се рязко на пета и се скри в кухнята.

Нийви сигурно грешеше. Нямаше как да се влюби в някого от тях.

Седма глава

— Я пак ми припомни защо екстрасенсът е добра идея? — обърна се Ганзи към Адам.

Пиците бяха унищожени (без помощта на Ноа), което бе накарало Ганзи да се почувства по-добре, а Ронан — още по-зле. Към края на яденето Ронан бе успял да си изчегърта всички корички на вече зарастващите си рани и щеше да направи същото и с тези на Адам, ако той му беше позволил. Накрая Ганзи го изпрати навън да изпусне парата, а Ноа — да го наглежда.

Сега Ганзи и Адам стояха на опашката, докато някаква жена спореше с касиера относно гъбения сос.

— Защото те работят с енергията — отговори Адам високо, но само толкова, колкото да надвика гърмящата музика. После погледна ръката си, където лично си бе изчегъртал коричката на едната от раните. Кожата отдолу изглеждаше леко раздразнена. Вдигна глава и погледна през рамо, вероятно оглеждайки се за злата сервитьорка, която не беше проститутка. Ганзи се почувства донякъде виновен, че бе прецакал всичките му шансове с нея. Но едновременно с това смяташе, че може би е спасил Адам от пречупване на гръбнака и изяждане.

Ганзи си даде сметка, че е много възможно за пореден път да не е разбрал какво означават парите за другите хора. Не бе възнамерявал да обижда момичето, но сега, като се замисли, си даде сметка, че може и да е възнамерявал. Тази мисъл щеше да го разяжда цяла нощ. Закле се — както бе правил стотици пъти преди — да обмисля по-добре думите си, преди да говори.

Адам продължи:

— Леите са енергия. Енергия и енергия.

— Напълно си пасват — кимна Ганзи. — Стига тази гадателка да е истинска.

— Просяците нямат право да бъдат придирчиви — отбеляза Адам.

Ганзи се загледа в изписаната на ръка квитанция за пица, която държеше в ръката си. Ако се вярваше на закръгления почерк, тяхната сервитьорка се казваше Чиалина. Беше включила и телефонния си номер, но беше трудно да се каже кого от групата им се е надявала да привлече. Някои от членовете на тяхната група бяха по-опасни за връзка от други. Е, тя поне не го бе сметнала за високомерен.

Отчасти защото не го бе чувала да говори.