Пророчеството на гарвана

— Моля? — изрече предпазливо Уелк.

— Лично аз нямам никаква представа за какво става въпрос — отговори колегата му. Един от другите учители го поздрави на излизане от учителската стая и Майло се обърна за миг, за да отговори. Уелк си представи как хваща ръката му, извива я и го принуждава да се върне на темата. Бяха му необходими огромни усилия на волята, за да изчака. Обръщайки се отново към него, Майло като че ли долови интереса му, защото допълни: — Не ти ли е говорил за това? Вчера ми проглуши ушите с неговите лей линии!

Лей линии!

Щом никой нямаше представа за съществуването на Деня на свети Марко, то тогава и никой нямаше представа за съществуването на лей линиите. Или най-малкото тук, в Хенриета, щата Вирджиния. Най-вече сред богаташчетата в „Алионби“. Със сигурност не и във връзка с Деня на свети Марко. Това си беше мисията на Уелк, неговото съкровище, неговите юношески години. Какво общо има с всичко това Ричард Ганзи III?

Изричането на глас на израза лей линия извика в съзнанието на Уелк един позабравен спомен — той в гъста гора, с пот, избила по горната му устна. Беше на седемнайсет и трепереше. При всеки удар на сърцето му в обсега на периферното му зрение се появяваха червени линии, а дърветата потъмняваха. На фона на всичко това листата им сякаш се раздвижваха, макар да не духаше никакъв вятър. Черни беше на земята. Не мъртъв, но умираше. Краката му все още продължаваха да натискат педалите до червената му кола, събирайки опадалите листа под него в купчини. Лицето му беше просто… свършило. В главата на Уелк започнаха да съскат и нашепват неземни гласове, думите се размиваха и разтягаха.

— Някакъв енергиен източник или нещо подобно — рече в настоящето Майло.

Изведнъж Уелк се уплаши, че колегата му ще зърне спомена върху него, ще чуе необяснимите гласове в главата му — неразбираеми, но въпреки това съпътстващи го неизменно от онзи кошмарен ден насам.

Уелк овладя физиономията си, макар всъщност да мислеше: „Ако някой друг наистина вижда в мен, значи трябва да съм бил прав. Тя трябва да е тук!“.

— И за какво, според него, му трябва тази лей линия? — запита с отработено безразличие.

— Нямам представа. Питай го лично, ако искаш. Сигурен съм, че с удоволствие ще ти напълни главата с глупостите си — отговори Джона Майло и се обърна.

Към тях вървеше секретарката на академията, метнала чанта на рамо и сако — през другата си ръка. Очната й линия беше размазана от дългия работен ден, прекаран в канцеларията.

— Да не би да си говорите за Ганзи Трети и за неговата ню ейдж мания? — попита тя. Беше вдигнала косата си с молив. Уелк се вторачи в кичурите, които падаха свободно покрай лицето й. От стойката й му стана пределно ясно, че тя тайничко харесва Майло въпреки карираните му сака, рипсените панталони и брадата. Секретарката попита: — Имате ли представа колко е червив с пари Ганзи-старши? Чудя се дали знае за какво си пилее времето синът му. Честно да ви призная, понякога тези богати копеленца ме карат да се замисля дали да не си прережа вените! Джона, идваш ли с мен да изпушим по една цигара?

— Не, тръгвам — изрече Майло.

Погледът му се плъзна неловко от секретарката към колегата му по латински и Уелк веднага го усети какво си мисли. Майло си мислеше колко е бил богат някога и бащата на Уелк и колко е беден сега, години след като съдебните дела бяха напуснали първите страници на вестниците. Целият учителски състав и цялата администрация мразеха момчетата на „Алионби“, мразеха ги заради онова, което имаха и което символизираха, затова на Уелк му бе пределно ясно, че тайничко потриват ръце от задоволство, че поне той бе паднал на дъното сред тях.

— Ами ти, Бари? — обърна се към него секретарката. После сама отговори на въпроса си: — Не, ти не пушиш, твърде красив си за това. Е, сама ще изляза да си запаля.

Майло се обърна, за да си тръгне.

— Оправяй се скоро! — изрече неловко в последния момент, макар Уелк да не бе споменавал, че е болен.

На този етап гласовете в главата на Уелк се бяха превърнали в рев, но той като никога бе успял да ги заглуши със собствените си мисли.

— Вече започнах да се оправям — кимна с благодарност Уелк.

Беше много възможно смъртта на Черни в крайна сметка да не е била напразно.

Шеста глава

Блу не би могла да се опише точно като сервитьорка. В крайна сметка тя също така даваше уроци по краснопис на третокласници, правеше венци за Обществото на дамите за вечно здраве, разхождаше кучета, принадлежащи на обитателите на най-тузарския квартал на Хенриета, и пресаждаше цветя в градинките на възрастните жени от нейния квартал. Всъщност работата й като сервитьорка в „Нино“ беше най-малко ангажиращата я през седмицата. Но все пак работното време тук беше гъвкаво, този пост беше най-законно изглеждащият в нейната служебна биография и със сигурност й плащаха най-добре.