Пророчеството на гарвана

Докато затваряше телефона, Блу усети как пулсът й се ускорява. Това беше реално! Той беше реален!

Всичко беше вярно и ужасно, ужасно конкретно.

Стори й се глупаво да стои сега тук, да обслужва маси, да носи напитки и да се усмихва на непознати. Искаше й се да бъде у дома, облегната върху хладната кора на стария бук зад къщата, за да се опита да осъзнае с какво променя всичко това живота й. Нийви й бе казала, че това е годината, в която ще се влюби. Маура я бе предупредила, че ако целуне голямата си любов, ще го убие. А Ганзи трябваше да умре тази година. Какви бяха шансовете тези три неща да не са свързани? Никакви. Да, голямата й любов очевидно щеше да бъде Ганзи. Трябваше да е така. Защото тя за нищо на света не би убила когото и да било.

Такъв ли би трябвало да бъде животът? Може би е по-добре да не знаем.

Нещо докосна рамото й.

Докосването беше изцяло против правилата на Блу. Никой не трябваше да я докосва, когато се намираше в „Нино“. Никой не трябваше да я докосва особено сега, когато преживяваше криза. Завъртя се рязко и изрече през стиснати зъби:

— Мога ли да ви помогна? Ти?!

Пред нея стоеше момчето от „Алионби“, което едновременно с говоренето по телефона можеше да прави и други неща. Изглеждаше чистичък и имаше вид на президент. Само часовникът му струваше много повече от колата на майка й, а всяка видима част от кожата му бе с великолепен златист тен. Блу така и не разбираше как момчетата от „Алионби“ успяваха да хванат тен по-рано от местните жители. Сигурно имаше нещо общо с неща като пролетна ваканция и места като Коста Рика и испанското крайбрежие. Президент Мобилен телефон сигурно е бил много по-близо до гребенестия гекон, отколкото тя някога можеше да се надява да бъде.

— Искрено се надявам — изрече той по начин, който подсказваше не толкова надежда, колкото увереност. Налагаше му се почти да вика, за да бъде чут, както и да сведе глава, за да я погледне в очите. В него имаше нещо дразнещо величествено, усещане, че е много висок, макар да не бе по-висок от повечето момчета. — Моят социално задръстен приятел Адам те намира за много сладка, но няма смелостта да направи първата крачка. Ето там! Не, не неугледният! Не и нацупеният!

Почти против волята си Блу се обърна към сепарето, към което сочеше той. Там седяха три момчета едното неугледно, точно както каза и той, с размит, някак си избелял вид, сякаш тялото му е било прано твърде много пъти. Онова, което бе ударило лампата с глава, беше красиво и с бръсната глава войник в една война, в която врагът беше целият свят. А третото беше… елегантно. Това може би не бе най-подходящата дума за него, но беше близо. Имаше фини скули и тялото му изглеждаше някак твърде крехко, а сините му очи бяха достатъчно красиви и за момиче.

Противно на здравия си разум, Блу долови в себе си трепет на любопитство.

— Е? — попита.

— Ами, ще ми окажеш ли честта да дойдеш при нас и да поговориш с него?

Блу използва точно една милисекунда от времето си, за да си представи какво ли би било да седне в сепаре с момчета гарвани и да нагази в неловък, сексистки разговор. Въпреки безспорно приемливия вид на момчето, което й беше посочено, тази милисекунда не бе за нея от най-приятните.

— И за какво, според теб, бих могла да говоря аз с него?

С напълно безгрижна физиономия Президент Мобилен телефон отговори:

— Все ще измислим нещо. Ние сме интересни хора.

Блу не беше много сигурна. Но елегантното момче беше твърде елегантно. И изглеждаше искрено ужасѐн, че приятелят му разговаря с нея, което беше много мило. За един кратък, много кратък момент, който по-късно я караше едновременно да се срамува и да се усмихва, Блу си помисли да каже на Президент Мобилен телефон кога й свършва смяната. Но после Дони я извика откъм кухнята и тя си спомни правила едно и две.

— Виждаш ли тази престилка, която нося? — рече. — Тя означава, че работя. За да живея.

Спокойното изражение изобщо не потрепна. Той каза:

— Аз ще имам грижата.

— Ще имаш грижата ли? — зяпна го тя.

— Аха! Колко печелиш на час? Аз ще се погрижа за това. Ще говоря с управителя.

За момент Блу просто изгуби ума и дума. Никога досега не бе вярвала на хора, които твърдяха, че са онемявали, но ето че вече го преживя. Отвори уста, но единственото, което излезе оттам, бе дихание. А после дойде нещо като началото на смях. Накрая успя да изломоти:

— Аз не съм проститутка!

Момчето от „Алионби“ първоначално се слиса, но постепенно осъзна ситуацията.

— О, нямах предвид това! Изобщо не съм казвал подобно нещо!