Пророчеството на гарвана

Ронан сграбчи Деклан за възела на вратовръзката в бургундско червено, а Деклан стисна главата на брат си за тила. Никой не забелязваше Ганзи, все едно изобщо не бе до тях. С едно елегантно движение на китката Ронан трясна главата на Деклан в шофьорската врата на волвото. Главата издаде болезнен, влажен звук. Ръката на Деклан се плъзна надолу.

Ганзи се възползва от възможността да дръпне Ронан на около пет крачки от брат му. Забил здраво крака в асфалта, Ронан започна да се гърчи в ръцете му. Беше невероятно силен.

— Престани! — изхриптя Ганзи, останал без дъх. — Съсипваш си лицето!

Ронан продължи да се гърчи топка мускули и адреналин. Деклан, чийто костюм вече бе по-опърпан, отколкото можеше да си позволи да изглежда всеки уважаващ себе си костюм, тръгна тежко към тях. На слепоочието му зееше огромна рана, но той пак беше готов да се бие. Нямаше как да се разбере какво беше отключило гнева им този път — би могла да бъде новата медицинска сестра на майка им вкъщи, някоя лоша оценка в училище, странна трансакция по кредитна карта. Или просто Ашли.

В другия край на паркинга, откъм входа на пицарията, се появи управителят. Очевидно съвсем скоро щяха да се появят и ченгетата. Но къде е Адам?!

— Деклан — изрече строго и предупредително Ганзи, — ако се приближиш, кълна се, че…

Деклан тръсна глава и се изплю на асфалта. Кървеше само устната му, зъбите му си бяха на място то си.

— Хубаво. Кучето си е твое, Ганзи. Сложи му нашийника! И се постарай да не го изритат от „Алионби“! Аз си измивам ръцете от него!

— Де да беше така! — изръмжа Ронан. Цялото му тяло се бе стегнало под ръката на Ганзи. Носеше омразата си като жестока втора кожа.

Деклан изръмжа:

— Ронан, ти си едно отвратително лайненце! Ако татко те видеше…

При тези думи Ронан пак направи опит да се отскубне от ръцете на приятеля си.

— Деклан, ти защо изобщо дойде тук? — подвикна Ганзи.

— На Ашли й се ходеше до тоалетна — тросна му се Деклан. — Не мислиш ли, че имам право да спирам, където си поискам, а?

Последният път, когато Ганзи бе влизал в тоалетните на „Нино“, те воняха на повръщано и бира. На една от стените с червен тънкописец бе надраскана думата ВЕЛЗЕВУЛ, а под нея — телефонния номер на Ронан. Беше му трудно да си представи, че Деклан целенасочено ще натрапи подобна обстановка на приятелката си.

— Мисля, че засега е най-добре да си вървиш — отсече. — Този спор няма да се разреши тази вечер.

Деклан се изсмя. Само веднъж. Силен, безгрижен смях, пълен със закръглени гласни. Очевидно не намираше нищо смешно в брат си.

— Попитай го дали ще може да завърши и с петица тази година! — подвикна. — Ти влизаш ли изобщо в час, Ронан?

Зад Деклан Ашли надникна от прозорчето на шофьора. Бе свалила стъклото, за да слуша. Когато си мислеше, че никой не я гледа, изобщо не приличаше на идиот. Изглеждаше справедливо поне веднъж изиграният да бъде Деклан.

— Не казвам, че не си прав, Деклан — рече Ганзи. Удареното му ухо бе започнало да пулсира. В ръката, с която удържаше Ронан, усещаше пулса му, който сякаш всеки момент щеше да пробие кожата му. В съзнанието му изплува обещанието, което си даде да обмисля по-добре думите си, затова първо формулира изявлението си наум, преди да го изрече на глас: — Но ти не си Нийл Линч и никога няма да бъдеш! И ти гарантирам, че ако престанеш да се опитваш да се правиш на него, ще се издигнеш по-бързо!

С тези думи Ганзи пусна Ронан.

Ала Ронан не помръдна. Както и Деклан. Сякаш, изричайки името на баща им, Ганзи ги бе омагьосал. По лицата и на двамата се изписа огромна болка. Различни рани, нанесени от едно и също оръжие.

— Просто се опитвам да помогна — изрече накрая Деклан, но в тона му се усещаше поражение. Имаше време, преди няколко месеца, когато Ганзи щеше да му повярва.

Застанал до Ганзи, Ронан отпусна ръце и разтвори длани. Когато удареха Адам, в очите му се появяваше нещо далечно, отсъстващо, сякаш тялото му принадлежеше на някого другиго. Когато удареха Ронан, настъпваше обратното — присъствието му ставаше толкова настойчиво, сякаш бе проспал целия си живот до този момент.

Ронан каза на брат си:

— Никога няма да ти простя!

Прозорецът на волвото се затвори със съскане, като че ли Ашли току-що бе осъзнала, че този разговор вече не е за нейните уши.

Деклан засмука разкървавената си устна и сведе поглед към земята. После вдигна глава, оправи вратовръзката си и отсече:

— От твоите уста това вече не значи нищо.

И отвори вратата на колата си. Докато сядаше, изръмжа на Ашли:

— Не желая да говоря за това!

И трясна вратата. Гумите на волвото изсвистяха, впивайки се в настилката, а малко след това Ганзи и Ронан останаха сами под призрачната зеленикава светлина на паркинга. На пресечка от тях излая куче. Три пъти. Ронан докосна веждите си с кутре, за да провери дали има кръв, но не откри — имаше само болезнена подутина.