Пророчеството на гарвана

— Оправи тази работа! — отсече Ганзи. Не бе напълно сигурен дали онова, което Ронан бе направил или не бе успял да направи, се поддаваше на оправяне, но знаеше, че трябва да се оправи. Единствената причина, поради която на Ронан му беше позволено да живее в Манифактура Монмът, бяха приемливите му оценки в училище. — Каквато и да е тя! Не му позволявай да бъде прав!

Ронан изрече тихо, само за Ганзи:

— Искам да напусна.

— Само още една година!

— Не искам да стоя тук още цяла година! — срита някакво камъче под камарото. Гласът му се извиси, но само като настойчивост, а не по сила. — Още една година, а после ще ме душат с вратовръзка като Деклан, така ли? Но аз не съм проклет политик, Ганзи! Не съм и банкер.

Ганзи също не беше нито едното, нито другото, но това не означаваше, че иска да напусне академията. Болката в гласа на Ронан означаваше, че няма сили да го понесе, затова му каза:

— Просто завърши, а после прави каквото искаш.

Попечителските фондове, оставени от бащите им, означаваха, че никой от тях не трябваше да работи, за да живее, никога — ако не им се работеше, разбира се. Те бяха външни, чужди елементи в машината, наречена общество, но този факт седеше на раменете на Ронан по доста по-различен начин, отколкото на Ганзи.

Ронан изглеждаше бесен, но настроението му бе такова, че би изглеждал бесен при всички положения.

— Просто не знам какво искам! Не знам и какъв съм, по дяволите!

И влезе в камарото.

— Ти ми обеща! — изрече Ганзи през отворената врата на колата.

Без да вдига очи, Ронан отвърна:

— Много добре знам какво направих, Ганзи.

— Не го забравяй!

След това Ронан трясна вратата и звукът отекна на паркинга по онзи странен начин, по който се движат звуците, когато падне мрак. Ганзи се насочи към Адам, който наблюдаваше от безопасно разстояние. В сравнение с Ронан Адам изглеждаше чистичък, спокоен, напълно овладян. Незнайно откъде се бе сдобил с топка с картинка на Спондж Боб и я тупаше замислено.

— Убедих ги да не викат ченгетата — изрече. Адам много го биваше да върши нещата без много шум.

Ганзи издиша продължително. Тази вечер нямаше сили да разговаря с полицията, за да защитава Ронан.

Кажи ми, че постъпвам правилно с Ронан! Кажи ми, че точно по този начин ще върна стария Ронан! Кажи ми, че не съсипвам живота му, като го държа далече от Деклан!

Но Адам вече многократно бе казвал на Ганзи, че според него Ронан трябва да се научи сам да си оправя кашите. Като че ли единствено Ганзи се опасяваше, че, оставен сам, Ронан ще заживее в канавката.

Затова сега просто попита:

— Къде е Ноа?

— Идва. Мисля, че се върна да остави бакшиш — отговори Адам, пусна топката на земята и пак я хвана. Притежаваше някакъв неуловим, почти механичен начин да щраква пръсти около топката, когато тя отскочеше към него — в един момент дланта му бе отворена и празна, в следващия — пръстите бяха здраво сключени около топката.

Туп. Щрак.

— И така. Ашли — изрече Ганзи.

— Да! — възкликна Адам, като че ли през цялото време го бе чакал да повдигне точно този въпрос.

— Бива си ги очичките й, нали? — това беше израз на баща му, нещо като семеен код за човек, който е прекалено любопитен.

— Мислиш ли, че е тук само заради Деклан? — попита Адам.

— Защо иначе ще бъде тук?

— Глендоуър! — отсече моментално Адам.

Ганзи се разсмя, но Адам не.

— Хайде, стига! Кажи нещо друго!

Вместо да отговори, Адам изви ръка и пусна топката. Бе обмислил внимателно траекторията си — топката отскочи веднъж по мазния асфалт, удари една от гумите на камарото, издигна се високо във въздуха и изчезна в мрака. Адам излезе напред точно навреме, за да я поеме обратно в ръцете си. Ганзи изсумтя одобрително.

Адам каза:

— Мисля, че повече не трябва да говориш за това със случайни хора.

— То не е тайна.

— А може би трябва да стане.

Безпокойството на Адам беше заразително, но рационално погледнато, нямаше никакви доказателства в подкрепа на подозренията му. От четири години насам Ганзи търсеше Глендоуър, разказвайки за това наляво и надясно на всеки, който проявяваше някакъв интерес, и досега не бе зърнал и едничко доказателство, че някой друг издирва същото. Но не можеше да не признае, че дори самата вероятност за подобно нещо го изпълваше с особено неприятно чувство.

— Всичко е на показ, Адам — каза. — Почти всичко, което съм направил досега, е обществено достояние. Вече е твърде късно да го превръщаме в тайна. Още преди години вече беше станало късно.

— Стига, Ганзи! — извика Адам с неприсъща за него разгорещеност. — Не го ли усещаш? Не се ли чувстваш…

— Как?

Ганзи мразеше да се кара с Адам, а точно това сега му приличаше на караница.

Адам се опита да облече мислите си в думи, но като че ли не успя. Затова само изрече:

— Наблюдаван!