Пророчеството на гарвана

След като Дони влезе обратно в ресторанта, тя пак отвори дневника. Вече можеше да се наслади на воля на размерите му. Дори и без съдържанието, големината на този тефтер бе достатъчна, за да предизвика възхита. Изрезките, които бяха залепени по страниците му, бяха толкова много, че дневникът не би могъл да остане цял, ако не е бил даден за подвързване с кожа. Страница след страница бяха посветени на тези откъснати или изрязани късчета хартия, на места личаха дори отпечатъци от пръсти. Блу прокара пръсти по различните повърхности. Кремава, дебела хартия за рисуване с тънък, елегантен шрифт. Тънка, почти кафява хартия с разкрачен шрифт. Скъпа, бяла хартия за делови кореспонденции със скучен модерен шрифт. Вестникарска хартия с неравни ръбове в чуплив нюанс на жълтото.

А после идваха и бележките, изписани с десетки различни химикалки и маркери, но всичките от една и съща, точна ръка. Те ограждаха, сочеха и подчертаваха много важно за четене. Правеха списъци и слагаха вдъхновени удивителни знаци в полетата. Противоречаха си едни на други и се съотнасяха едни към други в трето лице. Линии се кръстосваха, после се превръщаха в планини от заврънкулки, които на свой ред се превръщаха в дебели отпечатъци от гуми на камион зад бързи коли.

Отне й известно време, докато разбере на какво по-точно е посветен този дневник. Беше организиран в приблизителни раздели, но бе пределно ясно, че за някои от разделите на онзи, който го бе създал, му бе свършило мястото, за да ги продължи по-нататък, където му е останало място. Имаше раздел за лей линиите — невидимите енергийни линии, свързващи духовните места. Имаше раздел за Оуайн Глиндур — Краля на гарваните. Имаше раздел за легендите за спящи рицари, които чакат под планините да бъдат открити и събудени пак за живот. Имаше и раздел за странни истории за крале, които са принесени в жертва, за древни водни богини и въобще за всички стари неща, които гарваните символизираха.

Но най-важното от всичко бе, че този дневник желаеше. Искаше много повече, отколкото би могъл да побере, много повече, отколкото думите биха могли да разкажат, много повече, отколкото диаграмите биха могли да опишат. Копнежът бликаше от всяка негова страница, от всяка неравна линия, всяка набързо направена скица и всяка печатна дефиниция. В този дневник имаше нещо болезнено и ужасно меланхолично.

И от всички заврънкулки из него постепенно започна да се оформя един познат знак — три пресичащи се линии, издължен, подобен на човка триъгълник. Това беше същата фигура, която Нийви бе нарисувала в прахта в църковния двор. Същата фигура, която и майка й бе нарисувала върху запотеното стъкло в банята.

Блу приглади страницата, за да разгледа знака по-добре. Този раздел беше за лей линиите — „мистични енергийни пътища, които свързват духовните места“. Собственикът на дневника бе надраскал този знак из целия дневник, както и един плачевен на вид Стоунхендж, странни издължени коне и неумела рисунка на погребална могила. Ала обяснение на символа липсваше.

Това не можеше да бъде съвпадение.

И няма начин този дневник да принадлежи на онова момче гарван с президентското самочувствие. Вероятно някой му го е дал.

Може би Адам?

Той я зареждаше със същото усещане като дневника — усещане за магия, за възможности, за трепетите на опасността. Със същото чувство, както когато Нийви й бе казала, че някакъв дух е докоснал косата й.

„Ще ми се да беше Ганзи!“ — помисли си Блу. Но още в мига, в който тази мисъл й минаваше през главата, тя вече знаеше, че не е вярно. Защото който и да беше този Ганзи, не му оставаше да живее още дълго.

Девета глава

Ганзи се събуди по средата на нощта, за да установи, че пълната луна грее право в лицето му, а телефонът му звъни.

Опипа с пръсти завивката до себе си и не след дълго го откри между гънките. Тъй като беше почти сляп без очилата или лещите си, му се наложи да приближи екрана на сантиметър от очите си, за да види кой го търси — Малъри, Р. Това обясняваше обаждането по никое време. Доктор Роджър Малъри живееше в графство Съсекс, Великобритания, която беше на пет часа разлика от Хенриета. Полунощ във Вирджиния означаваше пет сутринта за Малъри, който обичаше да става рано. Малъри беше един от водещите експерти по британските лей линии. Беше на осемдесет, а може би на сто или на двеста години, и бе написал три книги по темата, до една превърнали се в класика в тази (твърде ограничена) научна област. Бяха се запознали през лятото, когато Ганзи поделяше времето си между Уелс и Лондон. Малъри бе първият, който прие на сериозно петнайсетгодишния тогава Ганзи — жест, за който момчето щеше да му бъде вечно благодарно.