Пророчеството на гарвана

— Ганзи! — изрече топло Малъри, напълно наясно, че не трябва да го нарича с първото му име. И без по-нататъшни увъртания той се впусна в едностранчив разговор за времето, за последните четири сбирки на историческото общество и за това колко отчайващ бил онзи съсед с колито. Ганзи схвана около три четвърти от монолога. След близо годината, която бе прекарал в Обединеното кралство, той бе станал доста добър с британските акценти, но точно този на Малъри бе трудноразбираем вследствие на странната комбинация от заваляне на гласни, сдъвкване на съгласни, преклонна възраст, лошо потекло и още по-лоша телефонна връзка.

Ганзи стана от леглото, приклекна до макета на Хенриета и слуша учтиво цели дванайсет минути, преди да прекъсне внимателно стареца:

— Много се радвам да те чуя!

— Открих много интересен текстови източник — изрече накрая Малъри. Чу се някакъв звук, сякаш той или дъвчеше, или завиваше нещо в целофан. Ганзи бе виждал апартамента му, затова прецени, че бе много вероятно да прави и двете едновременно. — Който твърди, че леите са просто спящи. Заспали. Звучи ли ти познато?

— Като Глендоуър! И какво означава това?

— Би могло да обясни защо е толкова трудно да бъдат открити с върбови пръчки. Ако все още съществуват, но не са активни, енергията им би трябвало да бъде много слаба и неравномерна. В Съри следвах една лея с някакъв тип — двайсет километра, отвратително време, дъждовни капки като репи — и после изведнъж тя изчезна!

Протягайки ръка за тубичка лепило и няколко керемиди от картон, Ганзи реши да използва силната светлина на луната, за да поработи върху един покрив, докато Малъри продължаваше да се оплаква от дъжда. Накрая попита:

— А твоят източник казва ли нещо за събуждането на леите? Щом Глендоуър може да бъде събуден, тогава и лей линиите биха могли да бъдат събудени, нали така?

— Точно това е идеята.

— Но единственото, което е необходимо за събуждането на Глендоуър, е да бъде открит. А що се отнася до леите, хората открай време вървят върху тях!

— О, не, господин Ганзи, точно тук грешиш, момчето ми! Духовните пътища са подземни! А даже и невинаги да са били такива, вече са покрити от множество метри пръст и боклуци, насъбрали се през вековете! — отбеляза ученият. — Не забравяй, че никой не ги е докосвал от столетия! Ние двамата с теб не вървим по линиите, просто следваме екота им!

Това накара Ганзи да си спомни как, докато двамата с Адам вървяха с радиестезичната багета и уреда за измерване на електромагнитните вълни, следата ту се появяваше, ту изчезваше, при това без никаква причина. Осъзна, че в теорията на Малъри има голяма доза истина и всъщност това бе всичко, от което имаше нужда. Вече нямаше търпение да започне да преглежда книгите си за повече информация в подкрепа на тази идея, а учебният ден да върви по дяволите. За момент се изпълни с рядко за него негодувание, че още е тийнейджър, че е вързан за „Алионби“, което го накара да си даде сметка как се чувства Ронан през повечето време.

— Окей — каза в телефона. — Значи започваме да ги търсим под земята. Къде, в пещери?

— О, не, пещерите са истински кошмар! — възкликна Малъри. — Имаш ли представа колко хора загиват в пещери всяка година?

Ганзи отговори, че не е много сигурен дали има представа.

— Хиляди! — изтъкна ученият. — Пещерите са като гробища на слонове. Най-добре е да си останем над земята, защото спелеологията е по-опасна и от мотоциклетизма! Та в този мой източник се говори за някакъв ритуал за пробуждане на духовните пътища и издигането им на повърхността, за това как да уведомиш лей линията за своето присъствие. Би могъл да направиш символично поставяне на ръце върху енергията там, в Мариана.

— Хенриета.

— Тексас?

Ганзи си знаеше, че винаги когато говори с британци за Америка, те винаги я отъждествяват с Тексас.

— Не, Вирджиния — изрече с усмивка.

— Точно така — съгласи се с усмивка и Малъри. — Представи си колко лесно би било да тръгнеш по онзи духовен път към Глендоуър, ако той крещи, вместо само да шепти! Та значи, откриваш го, извършваш ритуала и проследяваш пътя към твоя крал!

От устата на Малъри звучеше като повик на съдбата.

Проследяваш пътя към твоя крал.

Ганзи затвори очи, за да успокои ударите на сърцето си. И видя смътен, сивкав образ на легнал крал, с ръце, скръстени на гърди, меч от дясната му страна, бокал — от лявата. Лежащата фигура беше умопомрачително важна за Ганзи по начин, който той нито разбираше, нито бе в състояние да опише. Тя беше нещо повече, нещо по-голямо, нещо, което имаше смисъл. Нещо без етикет за цената. Нещо заслужено.

— За съжаление текстът не е много ясен относно начина, по който можеш да проведеш ритуала — призна неохотно Малъри. След това продължи с лекция за капризите на историческите документи, на която Ганзи не обърна почти никакво внимание, докато накрая не чу: — Ще го пробвам върху пътя Локиър и ще те уведомя за резултата.

— Великолепно! — възкликна Ганзи. — Нямам думи да ти благодаря!

— Предай моите най-добри пожелания на майка си!

— Ще.